Агата Кристи - Смърт край Нил

— Мис Отърбърн е била там, така ли?

— Да. Хвърлила е скрития алкохол на майка си във водата.

Полковник Рейс поклати със съчувствие глава.

— Така значи! Не му е леко на това момиче.

— Да, животът й не е бил много щастлив, бедната, малка Розали.

— Е, радвам се, че това се изясни. Не е ли чула, или видяла нещо?

— Попитах я и тя ми отговори отрицателно, след като мисли около двадесет секунди.

— Така ли? — погледна го внимателно Рейс.

— Да, това е многозначително.

Рейс каза бавно:

— — Учудвам се, че никой не е чул изстрела, при положение, че Линет Дойл е била убита около един и десет или по което и да е време, след като всички на кораба са легнали. Съгласен съм, че такъв малък пистолет не би изгърмял силно, но наоколо е била мъртва тишина и би се чул всеки шум, дори и най-слаб пукот. Но сега ми се струва, че разбирам по-добре. Каютата до мисиз Дойл е била празна — съпругът й е бил при доктор Беснер. Каютата отзад е била заета от мис ван Шойлер, която е глуха. Това значи, че…

Той спря и погледна въпросително Поаро, който кимна.

— Остава съседната каюта от другата страна на кораба, с други думи, Пенингтън. Изглежда, че постоянно се връщаме към него.

— Скоро ще се заемем с него, но няма да бъдем толкова внимателни!

— А, ще си позволя това удоволствие.

— Междувременно е по-добре да се заемем с претърсването на кораба. Перлите все още са удобен повод, въпреки че ги върнаха; мис Бауърс едва ли ще разгласи това.

— А, да, перлите! — Поаро отново ги вдигна срещу светлината. Изплези език и ги близна, дори здраво захапа една от тях. След това с въздишка ги хвърли на масата.

— Нов проблем, приятелю. Не съм специалист по скъпоценни камъни, но съм имал доста работа с тях и съм съвсем сигурен, че тези перли са само една сполучлива имитация.

Полковник Рейс изруга бързо.

— Тази проклета история все повече се заплита. Сигурен ли сте, че не грешите? — Той взе перлите. — Изглеждат съвсем истински.

— Това е много добра имитация.

— Е, и какво значи това? Може би Линет Дойл е поръчала фалшива огърлица, за да я вземе със себе си на кораба от съображения за сигурност? Много жени правят така.

— Ако беше така, съпругът й щеше да знае.

— Може да не му е казала.

Поаро поклати отрицателно глава.

— Не, не мисля така. Първата вечер на кораба се възхищавах от красотата и блясъка на перлите на мадам Дойл. Сигурен съм, че тогава тя носеше истинската огърлица.

— Тогава има две възможности: първо, мис ван Шойлер е откраднала фалшивата огърлица, а истинската е откраднал някой друг. Второ, цялата клептоманска история е измислица. Или мис Бауърс е извършила кражбата и за да отклони подозрението от себе си, набързо измисли тази история и даде фалшивите перли, или всички са замесени, тоест това е банда от ловки крадци на бижута, които се прикриват като достопочтено американско семейство.

— Да, трудно е да се каже — каза тихо Поаро. — Но имайте пред вид, че да се направи едно толкова съвършено копие с всички подробности, като закопчалка и така нататък, и мадам Дойл да бъде заблудена — за това е необходимо голямо майсторство и много време. Който и да е изработил фалшивата огърлица, е трябвало да има възможност да изследва подробно оригинала.

Рейс се изправи.

— Няма смисъл повече да говорим за това. Да се заемем с работа. Трябва да претърсим всичко много внимателно и да намерим истинските перли.

Те започнаха от каютите на долната палуба. В каютата на синьор Рикети имаше книги по археология на различни езици и две писма — едното от някаква археологическа експедиция в Сирия, а другото очевидно от сестра му в Рим. Всичките му носни кърпички бяха от цветна коприна.

Влязоха в каютата на Фергюсън.

Там имаше много моментални снимки, „Иерихон“ от Семюъл Бътлър и евтино издание на „Дневник“ от Пийпс. Личните му вещи не бяха много. Връхните му дрехи бяха мръсни и извехтели, но бельото му беше действително от много добро качество. Имаше скъпи ленени носни кърпички.

— Интересно несъответствие — измърмори Поаро.

Рейс кимна.

— Доста странно е, че няма никакви лични документи, писма…

— Да, това ни навежда на мисълта, че мосю Фергюсън е странен млад човек.

Поаро повъртя замислено един пръстен с печат между пръстите си и го остави обратно в чекмеджето, откъдето го беше взел.

След това се отправиха към каютата на Луиз Бурже. Камериерката се хранеше след другите пътници, но Рейс бе наредил да обядва с тях. На вратата ги посрещна един стюард.