Агата Кристи - Смърт край Нил

— Какво искате да кажете? — лицето на Саймън пламна. Той се опита да се изправи, но като потръпна, падна назад. — За какво намеквате? Че Джеки е откраднала перлите? Кълна се, че не е направила това. Джеки никога нищо не е откраднала. Самата мисъл за това е смешна, абсурдна…

Поаро го погледна развеселен.

— О, ла, ла! Не трябваше да ви питам. Ще ме намразите заради това — каза той неочаквано.

Саймън повтори упорито, без да обръща внимание на шеговития му тон:

— Джеки никога нищо не е откраднала.

Поаро си спомни момичешкия глас в Асуан край Нил: „Обичам Саймън и той ме обича…“

Тогава се бе запитал кой от трите разказа, които бе чул онази вечер, е истинският. Сега му се струваше, че разказът на Жаклин е най-близо до истината.

Вратата се отвори и влезе Рейс.

— Нищо — отсече той. — Е, не очаквахме това. Както виждам, идват стюардите. Сега ще разберем резултата от претърсването на пътниците.

Един стюард и една стюардеса се появиха на входа.

— Нищо, сър — каза стюардът.

— Някой от джентълмените възрази ли?

Само италианецът, сър. Беше много разпален. Каза, че това е безчестие или нещо такова. Носеше в себе си пистолет.

— Какъв?

— Автоматичен маузер, двадесет и два калибрен, сър.

— Италианците са много избухливи — каза Саймън. — Рикети изпадна в ярост във Вади Халфа само заради една грешка с една телеграма. Беше ужасно груб с Линет.

Рейс погледна въпросително към стюардесата. Тя беше хубава, висока жена.

— Нищо не намерих при дамите, сър. Всички бяха много възмутени освен мисиз Алертън, която се държа, колкото е възможно по-спокойно. Нямаше никаква следа от перлите. Между другото младата дама мис Розали Отърбърн имаше малък пистолет в чантичката си.

— Какъв?

— Много малък, сър, със седефена дръжка. Нещо като играчка.

Очите на Рейс се разшириха от учудване.

— По дяволите с тази история — избъбра той. — Мислех, че тя е вън от подозрение, а сега… Нима всяко момиче на този проклет кораб разнася пистолети играчки със седефени дръжки?

— Как реагира, когато го намерихте? — запита рязко полковникът.

Жената поклати глава.

— Мисля, че не забеляза. Бях с гръб към нея, докато претърсвах чантичката.

— Да, но сигурно е разбрала, че сте го видели. Както и да е, това променя много неща. А камериерката?

— Преровихме целия гардероб, сър, но никъде не я намерихме.

— За кого говорите? — попита Саймън.

— Камериерката на мисиз Дойл, Луиз Бурже. Изчезнала е.

— Изчезнала?

— Може би тя е откраднала перлите. Тя единствена е имала достатъчно време, за да направи копие — промълви замислено Рейс.

— И когато е разбрала за обиска, се е хвърлила във водата — продължи Саймън.

— Глупости — каза раздразнен Рейс. — Никой не може посред бял ден да се хвърли във водата от кораб като този, без някой да забележи. Тя трябва да е някъде на борда. Кога за последен път е била видяна? — обърна се той отново към стюардесата.

— Около половин час преди звънеца за обяд, сър.

— Все пак ще прегледаме каютата й — каза Рейс. — Може би ще разберем нещо.

Той се отправи към долната палуба. Поаро го последва.

Отключиха вратата и влязоха в каютата. Луиз Бурже, чието задължение бе да държи в ред вещите на другите, бе оставила в безредие своите. Върху шкафа имаше най-различни дреболии, куфарът беше натъпкан с дрехи и не можеше да се затвори, по облегалките на столовете висеше бельо.

Докато Поаро бързо и ловко отваряше чекмеджетата на шкафа, Рейс претърси куфара.

Черните лачени обувки на Луиз бяха при леглото. Едната стоеше в необикновено положение, почти без опора. Това бе толкова странно, че веднага привлече вниманието на Рейс.

Той затвори куфара и се наведе към обувките. След това високо извика.

Поаро рязко се обърна.

— Какво има? Рейс каза мрачно:

— Не е изчезнала. Тя е тук, под леглото…

Трупът на жената, която приживе се наричаше Луиз Бурже, лежеше на пода на каютата. Двамата мъже се наведоха над него.

Рейс се съвзе пръв.

— Според мен е мъртва от около един час. Беснер ще ни каже по-точно. Промушена е в сърцето. Мисля, че смъртта е настъпила мигновено. Видът й не е приятен, нали?

— Не.

Поаро поклати глава и леко потрепера.

Мургавото лукаво лице бе сгърчено сякаш от изумление и ярост, оголените зъби блестяха в злобна усмивка.

Поаро внимателно се наведе отново и вдигна дясната й ръка. Нещо се появи в пръстите — парче тънка бледорозова хартия. Поаро я взе и я показа на Рейс.