Агата Кристи - Смърт край Нил

— Какво се е случило?

— Правилно отгатнахте, мадмоазел. Нещо се е случило.

— Какво? — Розали също излезе.

— Още един мъртвец — каза Поаро.

Розали си пое остро дъх. Поаро я наблюдаваше внимателно. Той видя тревога и нещо повече — ужас да проблясват за миг в очите й.

— Камериерката на мадам Дойл е убита — съобщи им той безцеремонно.

— Убита? — извика Жаклин. — Убита ли казахте?

— Да, това казах. — Въпреки че отговори на Жаклин, той гледаше Розали. И продължи, без да отмества поглед от нея: — Тази камериерка е видяла нещо, което не е трябвало да види. Така че я накараха да замълчи, в случай, че не си държи езика зад зъбите.

— Какво е видяла?

Отново Жаклин зададе въпроса и отново Поаро отговори на Розали. Странен беше този разговор между тримата.

— Според мен съвсем ясно е какво е видяла. Видяла е някой да влиза и да излиза от каютата на Линет Дойл през онази фатална нощ.

Той имаше остър слух. Чу острото вдишване и видя клепачите да трепват. Розали Отърбърн реагира точно както той очакваше.

— Каза ли кого е видяла? — попита тя.

Поаро леко поклати глава със съжаление. Някой изтича по палубата — Корнелия Робсън с разширени от ужас очи.

— О, Жаклин! — извика тя. — Нещо страхотно се е случило! Още едно ужасно престъпление!

Жаклин се обърна към нея. Двете пристъпиха няколко крачки напред. Почти несъзнателно Поаро и Розали се отдалечиха в обратна посока.

Тя запита остро:

— Защо ме гледате? За какво мислите?

— Задавате ми два въпроса. Аз ще ви задам само един. Защо не ми казвате истината, мадмоазел?

— Не разбирам какво искате да кажете. Тази сутрин ви казах… всичко.

— Не, не ми казахте всичко. Не ми казахте, че носите в чантичката си малокалибрен пистолет със седефена дръжка. Не ми казахте всичко, което сте видели снощи.

Тя се изчерви и каза рязко:

— Това не е вярно. Нямам револвер.

— Не казах револвер, а малък пистолет, който носите в чантичката си.

Тя се обърна, втурна се в каютата и хвърли сивата си кожена чантичка в ръцете му.

— Говорите глупости. Вижте сам.

Поаро я отвори. В нея нямаше пистолет.

Той й подаде чантичката и като срещна триумфалния й презрителен поглед, каза любезно:

— Не, не е тук.

— Както виждате, не винаги сте прав, мосю Поаро. А другото, което казахте, е смешно. И там грешите.

— Не, не мисля така.

Тя тропна ядосано с крак.

— Можете да вбесите човек! Като си наумите нещо, никой не е в състояние да ви разубеди.

— Защото искам да ми кажете истината.

— Каква е истината? Изглежда, че знаете по-добре от мен.

— Искате да ви кажа какво сте видели? Ще признаете ли, ако съм прав? Е, според мен се е случило следното: когато сте излезли на кърмата, спрели сте се несъзнателно, защото сте видели един мъж да излиза от една каюта в средата на палубата. На другия ден сте разбрали, че това е каютата на Линет Дойл. Видели сте го да излиза, да затваря вратата след себе си и да се отдалечава надолу по палубата и може би да влиза в една от двете последни каюти. Е, прав ли съм?

Тя не отговори.

— Може би мислите, че е по-разумно да мълчите. Може би се страхувате, че и вас ще убият, ако проговорите.

За секунда той помисли, че се е хванала на уловката, че обвинението в страхливост ще успее, докато по-ловки аргументи биха се провалили.

Устните й трепнаха, отвориха се и Розали Отърбърн каза:

— Никого не видях.

Мис Бауърс излезе от каютата на доктор Беснер, като приглаждаше маншетите си.

Жаклин внезапно остави Корнелия и се обърна към медицинската сестра.

— Как е той? — попита бързо тя.

Поаро се приближи навреме, за да чуе отговора. Мис Бауърс изглеждаше разтревожена.

— Не е много зле.

— Искате да кажете, че състоянието му се влошава? — извика Жаклин.

— Е, трябва да ви кажа, че ще бъда по-спокойна, когато пристигнем и той бъде прегледан на рентген, а раната се дезинфекцира и бъдат приложени обезболяващи средства. Кога мислите, че ще пристигнем в Шелал, мосю Поаро?

— Утре сутринта.

Мис Бауърс прехапа устни.

— Жалко. Правим всичко, каквото можем, но винаги има опасност от инфекция.

Жаклин хвана ръката на мис Бауърс и я разтърси.

— Ще умре ли той? Ще умре ли?

— О, господи, не, мис дьо Белфор. Надявам се, че не. Самата рана не е опасна, но без съмнение трябва да се прегледа на рентген, колкото е възможно по-скоро. И освен това никой не трябваше да безпокои днес бедния мистър Дойл! Твърде много вълнения и тревоги преживя досега. Шокът от смъртта на съпругата му и всичко друго. Нищо чудно, че температурата му се повишава.