Агата Кристи - Смърт край Нил

— Бих искал да ви задам някои въпроси, мадмоазел, но ми се струва, че ще дойде момент, когато няма да желаете да отговаряте.

— Тогава за какво ме доведохте тук?

Той прокара бавно ръка по дървения парапет.

— Вие сте свикнали да носите бремето на грижите си, но това може да продължи дълго време… А напрежението става за вас твърде голямо.

— Не разбирам за какво говорите.

— Говоря за факти, обикновени, неприятни факти. Нека да си кажем истината в очите. Вашата майка е алкохоличка, мадмоазел.

Розали не отговори. Понечи да каже нещо и отвори уста, но се отказа. Не знаеше как да реагира.

— Няма нужда да говорите. Аз ще говоря вместо вас. В Асуан бях заинтересуван от отношенията ви. Веднага разбрах, че страстно се опитвате да я предпазите от нещо, въпреки че играехте ролята на неблагодарна дъщеря. Много скоро се досетих какво е то. Знаех отдавна всичко, когато една сутрин видях майка ви без съмнение в състояние на алкохолно опиянение. А нейният случай е най-труден за лекуване, защото, доколкото разбрах, се характеризира с тайни пристъпи на алкохолизъм. Тя е успяла тайно да се снабди е алкохол и да го скрие от вас. Не се учудвам, че едва вчера сте открили скривалището й. И така снощи, след като майка ви е заспала дълбоко, вие тихо сте излезли с бутилките в ръка, завили сте към другата страна на кораба (тъй като вашата каюта е откъм брега) и сте ги хвърлили в Нил.

Той млъкна.

— Прав ли съм?

— Да, напълно сте прав — каза изведнъж тя, като кимна възбудено. — Глупаво беше, че не ви казах! Но не желаех всички на кораба да научат. А и не исках заради това… искам да кажа…

Поаро завърши изречението вместо нея.

— Не искахте заради това да ви заподозрат в убийство?

Тя кимна и продължи разгорещено:

— Дълго се опитвах да го скрия от всички… В същност тя няма вина. Загуби смелост, защото книгите й повече не се продаваха. Хората се умориха от тези евтини любовни историйки… Това дълбоко я нарани. След това разбрах и се опитах… да я спра. Отначало всичко беше наред, но после отново започна и беше ужасно, защото постоянно се караше с различни хора. — Тя потръпна. — Винаги трябваше да внимавам, да я пазя… И тогава започна да се държи лошо с мен, да ме обвинява за всичко. Понякога мисля, че ме мрази.

— Бедното дете!

— Не ме съжалявайте. Нямам нужда от съчувствие, така е по-добре — каза тя остро. Въздъхна тъжно и дълбоко. — Така съм уморена, господи, колко съм уморена.

— Зная — каза той.

— Хората мислят, че съм ужасна, с лош характер, заядлива, неприятна. А не мога да бъда друга. Вече забравих да бъда мила и добра.

— Това ви казах, дълго сте носили сама бремето си.

Розали каза бавно:

— Чувствувам облекчение, когато говоря за това. Вие винаги сте били добър с мен, мосю Поаро, боя се, че често бях груба с вас.

— Учтивостта не е необходима между приятели.

Внезапно подозрението отново се върна в очите й.

— Ще кажете на всички, нали? Сигурно, заради проклетите бутилки, които изхвърлих във водата.

— Не, не е нужно. Само ми кажете в колко часа беше това. В един и десет?

— Мисля, че да. Не си спомням точно.

— Сега искам да знам следното: мадмоазел ван Шойлер ви е видяла, вие видяхте ли я?

Розали поклати глава.

— Не.

— Тя каза, че ви е наблюдавала от вратата на каютата си.

— Да, но аз не я видях. Погледнах само към палубата и след това към реката.

Позро кимна.

— А видяхте ли някого другиго когото и да е, когато погледнахте към палубата?

Настъпи дълга пауза. Розали напрегнато мислеше.

Накрая поклати решително глава.

— Не — каза тя. — Никого не видях.

Еркюл Поаро бавно кимна. Но очите му бяха мрачни.

По един, по двама хората се промъкваха с тъжни лица в трапезарията, сякаш чувствуваха, че да седнеш да се храниш с желание е проява на голямо безсърдечие. С виновен вид туристите влизаха и заемаха местата си.

Тим Алертън пристигна няколко минути след майка си. Беше в много лошо настроение.

— Толкова съжалявам, че дойдохме на тази проклета екскурзия — изръмжа той.

Мисиз Алертън поклати печално глава.

— Аз също, скъпи. Това прекрасно момиче! Каква загуба! Като си помисля само, че някой хладнокръвно я е застрелял. Ужасно е, че има такива хора. И онова бедно дете.

— Жаклин?

— Да, сърцето ме боли за нея. Толкова е нещастна.

— По-добре да не се разхожда наоколо и да стреля с играчки, които съвсем не са безопасни — каза без съчувствие Тим, като си взе от маслото.