Агата Кристи - Среща със смъртта

Д-р Жерар нагласи монокъла си и отправи поглед към срещуположната страна на стаята.

— Американци ли са?

Сара кимна:

— Да. Американско семейство. Но мисля, доста необичайно.

— Необичайно ли? Защо необичайно?

— Ами, погледнете ги. Особено старата.

Д-р Жерар се подчини. Острият му професионален поглед бързо започна да се мести от едно лице на друго.

Най-напред забеляза висок, доста отпуснат мъж на около трийсет години. Лицето му беше приятно, но слабоволево, а маниерите му изглеждаха странно апатични. После младеж и девойка, и двамата хубави — младежът имаше почти гръцки профил. „И при него нещо не е в ред“ — помисли си д-р Жерар. „Да, несъмнено състояние на нервно напрежение.“ Момичето явно бе негова сестра, защото подчертано си приличаха. То също беше възбудено. Имаше и друга, още по-млада девойка със златисто-червена коса, обкръжила главата й като ореол. Нейните ръце не можеха да си намерят място — непрекъснато дърпаха и късаха кърпичката в скута и. И още една жена — млада, кротка, тъмнокоса с кадифяна бледност — спокойното й лице приличаше на мадона от Луини. У нея не се долавяше никакво вълнение! А в средата на групата — „Господи!“ — с искреното отвращение на французин си помисли д-р Жерар. — „Каква ужасна жена!“ Стара, раздута, подпухнала, неподвижно седнала посред тях — един разкривен, стар Буда, тлъст паяк в центъра на своята мрежа! А на Сара каза:

— La maman май не е красавица? И вдигна рамене.

— Не мислите ли, че у нея има нещо доста… зловещо? — попита Сара.

Д-р Жерар отново разгледа внимателно старата. Този път погледът му беше не на естет, а на професионалист.

— Воднянка… сърдечна… — и той изстреля дълга медицинска фраза.

— Това да — Сара отмина медицинската страна на въпроса. — Но не намирате ли, че в тяхното отношение към нея има нещо странно?

— Знаете ли кои са те?

— Казват се Бойнтън. Майка, женен син, неговата съпруга, по-млад син и две по-малки дъщери.

Д-р Жерар промърмори:

— La famille разглежда света.

— Да, но в начина, по който го разглеждат, има нещо необичайно. Никога не говорят с външни хора. А и никой от тях не може да помръдне, освен по нареждане на старата.

— Тя е матриархален тип — замислено каза Жерар.

— Мисля, че е абсолютен тиранин — заяви Сара.

Д-р Жерар вдигна рамене и отбеляза, че както е добре известно, американката управлява света.

— Да, но тук има и нещо повече — настояваше Сара. — Тя… тя толкова ги е наплашила… несъмнено така ги върти около пръста си… че това… е недопустимо!

— Да се дава прекалено голяма власт на жените не е добре — с внезапна сериозност се съгласи Жерар. Той поклати глава. — Трудно е за една жена да не злоупотреби с властта.

Той изкосо стрелна с очи Сара. Тя наблюдаваше Бойнтънови — или по-скоро един от тях. На лицето на д-р Жерар се появи всезнаеща галска усмивка. Аха! Значи така било!

Той шепнешком опипа почвата:

— Вие сте разговаряли с тях… да?

— Да… поне с един от тях.

— С младежа… с по-малкия син?

— Да, във влака на идване. Той стоеше в коридора. Говорих с него.

В отношението й към живота нямаше стеснение. Тя се интересуваше от човешката природа и по характер бе дружелюбна, макар и припряна.

— Какво ви накара да го заговорите? — полюбопитства Жерар.

Сара сви рамене.

— Защо не? Аз често говоря със спътниците си. Интересуват ме хората — действията, мислите и чувствата им.

— Така да се каже, поставяте ги под микроскоп.

— Предполагам, че бихте могли да го наречете така — прие момичето.

— И какви бяха в този случай впечатленията ви?

— Ами — запъна се тя, — беше доста странно… Първо на първо, момчето се изчервяваше до корените на косата си.

— Толкова ли е забележително това? — сухо попита Жерар.

Сара се засмя:

— Искате да кажете, че ме е помислил за безсрамна нахалница, която го ухажва? Не, не смятам, че си е помислил това. Мъжете не се лъжат в такъв случай, нали?

Тя му отправи откровен въпросителен поглед. Д-р Жерар кимна.

— Останах с впечатление — бавно каза Сара, като леко се мръщеше, — че той е, как да се изразя, едновременно възбуден и уплашен. Прекомерно възбуден и същевременно някак глупаво изпълнен с предчувствия. В наши дни това е странно, нали? Защото винаги съм намирала американците за необичайно самоуверени. Един двайсетгодишен американец, да кажем, има безкрайно по-големи познания за света от английския си връстник. А това момче трябва да е над двайсет години.