Агата Кристи - Среща със смъртта

Наблюдавайки го, мисис Бойнтън изпусна едно:

— Аа…

Тогава забеляза втренчения върху нея поглед на Надин. Нещо в него накара очите й да засвяткат от внезапен гняв.

— Къде ли е тази сутрин мистър Коуп? — попита тя.

Надин отново сведе поглед и отвърна с обичайния си тих и безизразен тон:

— Не знам. Не съм го виждала.

— Той ми харесва — каза мисис Бойнтън. — Много ми харесва. Трябва по-често да се срещаме с него. Това ще ти се понрави, нали?

— Да — каза Надин. — И на мен много ми харесва.

— Какво става напоследък с Ленъкс? Изглежда много мълчалив и потиснат. Да не се е случило между вас нещо лошо?

— А не. Защо пък?

— Чудех се. Съпрузите не винаги се погаждат. Може би щяхте да бъдете по-щастливи, ако живеехте отделно от нас?

Надин не отвърна.

— Е, какво ще кажеш за тази идея? Не ти ли се нрави?

Надин поклати глава и каза с усмивка:

— Мисля, че на теб не би се понравила, мамо.

Клепачите на мисис Бойнтън затрепкаха. Тя злобно изсъска:

— Ти винаги си била против мен, Надин. По-младата отвърна е равен глас:

— Съжалявам, че мислиш така.

Ръката на старата се впи в бастуна. Лицето й сякаш още повече почервеня. С променен тон тя каза:

— Забравих си капките. Донеси ми ги, Надин.

— Добре.

Надин стана и се запъти към асансьора. Мисис Бойнтън гледаше след нея. Реймънд се отпусна на един стол. В замъглените му очи се четеше болка.

Надин се изкачи горе и тръгна по коридора. Влезе в дневната на техния апартамент. Ленъкс беше седнал до прозореца. В ръката си държеше книга, но без да я чете. Когато влезе Надин, той се надигна.

— Здравей, Надин.

— Качих се за капките на мама. Забравила ги е. Тя продължи към спалнята на мисис Бойнтън. От едно шишенце на мивката внимателно отмери дозата в аптекарска чашка и я допълни с вода. На връщане спря в дневната.

— Ленъкс.

Той й отговори едва след една-две минути. Сякаш обръщението й е трябвало да измине дълъг път, докато стигне до него. После Ленъкс каза:

— Извинявай. Какво има?

Надин Бойнтън внимателно постави чашката на масата. След това се приближи и застана до него.

— Ленъкс, погледни как свети слънцето — ето там, през прозореца. Виж колко е хубав животът. Можехме да бъдем там и да го живеем, вместо да седим вътре и да гледаме през прозореца.

Отново последва пауза. После той произнесе:

— Прощавай. Ти искаш ли да излезеш?

Тя бързо отвърна:

— Да, искам да изляза, но с теб — вън на слънце, сред живота… и да живеем… двамата, заедно.

Той се сви на стола си. Гледаше като преследван звяр.

— Надин, мила, трябва ли пак да излезем сред всичко това?

— Да, трябва. Нека се махнем и започнем някъде свой собствен живот.

— Но как? Нямаме пари.

— Можем да печелим.

— Как? Какво бихме могли да вършим? Аз нямам никаква специалност. Хиляди мъже — квалифицирани, с професия, сега са без работа. Няма да успеем.

— Аз ще печеля и за двама ни.

— Скъпо дете, та ти дори не си завършила. Безнадеждно е… невъзможно.

— Не, безнадежден и невъзможен е нашият живот сега.

— Ти не знаеш какво говориш. Мама е много добра към нас. Тя ни създава всички възможни удобства.

— Всички освен свободата. Ленъкс, направи усилие. Ела с мен сега… днес…

— Надин, струваш ми се съвсем полудяла.

— Не, нормална съм. Абсолютно, напълно нормална. Искам да имам свой собствен живот, с теб, на слънце, а не задушена в сянката на една тиранична старица, която изпитва удоволствие да ви прави нещастни.

— Мама може да е доста деспотична.

— Майка ти е ненормална! Тя е луда!

Той меко отвърна:

— Това не е вярно. Тя има забележителен ум за практичните неща в живота.

— Вероятно.

— И трябва да разбереш, Надин, че тя не може да живее вечно. Остарява, а и здравето й е много разклатено. След смъртта й парите на татко ще бъдат разпределени между всички нас съвсем поравно. Нали помниш, че тя ни чете завещанието му?

— Когато умре тя — каза Надин. — Тогава може да бъде твърде късно.

— Твърде късно ли?

— Твърде късно, за да бъдем щастливи.

Ленъкс промълви:

— Твърде късно, за да бъдем щастливи — той внезапно потрепера.

Надин се приближи до него. Сложи ръка върху рамото му.

— Ленъкс, обичам те. Между мен и майка ти се води война. На нейната страна ли ще бъдеш, или на моя та?

— На твоята… на твоята!

— Тогава направи това, което те моля.

— Невъзможно е!

— He, не е невъзможно. Помисли, Ленъкс, бихме могли да имаме деца.

— Мама иска да имаме деца. Казвала го е.