Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Свещеникът продължи напред и се зарадва при вида на войниците, които пазеха Лондонския мост, осветени от факли. Вратите бяха затворени, но градските стрелци разпознаха "капелана на коронера", както наричаха Ателстан и го пуснаха.

Свещеникът пресече моста, копитата на Филомел отекваха кухо по дървените греди. Безмълвието беше злокобно. Обикновено мостът беше оживен, но сега тънеше в тишина, обвит от гъстата речна мъгла. Ателстан имаше чувството, че пресича бездната между рая и ада. Чайките, които гнездяха на дървените подпори отдолу, излетяха и закрещяха възмутено от това неочаквано нашествие. Ателстан си спомни гарваните в Тауър. Още една смърт, помисли си, две – ако броеше мечката. Беше му мъчно за животното.

– Може би така е било най-добре – промърмори си той. – Не съм виждал толкова нещастно животно.

Спомни си за поученията на някои францисканци, които, следвайки основателя на ордена си, твърдяха, че всички животни са Божии създания и не бива да бъдат държани в плен, нито подлагани на жестокост.

Ателстан отмина тихия, тъмен параклис на свети Томас от Кентърбъри в средата на моста. Пазачите от страната на Съдърк се развикаха, някои дори се чудеха дали не е дух. Той им каза името си и те го пропуснаха, шегувайки се с него за неочакваната му поява.

Свещеникът поведе Филомел по тъмните алеи. Тук се чувстваше по-спокоен. Познаваха го и никой не би дръзнал да го закачи. Мина край една кръчма, пред която едно момче звънко пееше коледна песен с надеждата да спечели някоя пара. Ателстан спря и се заслуша в думите, напомнящи за уют, топлина и вкусна храна. Потупа Филомел по врата.

– Къде ще прекараме Коледа, стари приятелю? – попита го той, преди да продължи. – Може би лейди Кранстън ще ме покани, щом роднините ѝ от западните земи няма да дойдат.

Той рязко спря.

– Роднините на лейди Мод! – прошепна на тъмната тиха улица и почувства как по гръбнака му пропълзя тръпка. – Странно, нещо толкова дребно, толкова встрани от събитията на деня.

Той потърка страната си. Думите на лейди Мод му припомниха нещо друго, което беше чул.

Затегли Филомел към "Сейнт Ерконуолд" така нетърпеливо, че конят изцвили ядосано. Там го прибра в конюшнята, увери се, че в църквата всичко е наред и гузно си припомни гнева си през деня. Бонавентура изглежда се беше отдал на ухажвания, затова Ателстан влезе в къщата, запали огъня и бързо задъвка парче хляб. След няколко хапки го хвърли в огъня, защото беше стар, и си наля чаша вино с вода. Почисти грубата повърхност на масата и седна да описва всичко, което знаеше за убийствата в Тауър или около него.

Мисълта, проблеснала в ума му на улицата, можеше да се окаже ключ към целия проблем. Усмихна се, като си спомни аксиомата, която старият отец Анселм често повтаряше на лекциите си по логика: "Щом има проблем, трябва да има и решение. Въпросът е да намериш пътя. Понякога е нужен само малък проблясък." След това Анселм поглеждаше към него. "Винаги помни това, млади Ателстан. То се отнася както за сферата на метафизиката, така и за обикновените, всекидневни събития."

Свещеникът затвори очи.

– Още го помня, отче – прошепна той. – Почивай в мир.

Той извади писмените си принадлежности, подреди мислите си, опита се да натопи сивото гъше перо в мастилото и изруга, когато откри, че то е замръзнало. Сложи мастилницата над свещта, за да го стопли и набързо препрочете бележките, които беше нахвърлял в Тауър. Щом мастилото се стопли, той внимателно записа заключенията си.

Primo – макар да е бил добре охраняван, сър Ралф Уигън бил убит в кулата на Северния бастион. Спял зад заключена врата, ключ от която имали само той и пазачите отвън. Вратата към коридора, в който се намира стаята му, също била заключена; ключове от нея отново имали само той и доверените му охранители. Но всички тези предпазни мерки не довели до нищо. Очевидно убиецът му е влязъл в стаята, прекосявайки замразения ров, и е изкачил импровизираните стъпала по стената, отворил е прозореца, влязъл е и е убил сър Ралф.

Secundo – убиецът трябва да е познавал добре Тауър, за да използва тези стълби, но защо шумът от отварянето на капаците и влизането му в стаята не са събудили сър Ралф? Токата от ботуша на сър Фулк беше намерена на леда. Беше ли това следа към възможния убиец?

Tertio – младият Парчмайнър е бил първият, опитал се да събуди сър Ралф, но стаята била отключена от помощник-коменданта мастър Колбрук. Дали вторият по чин след сър Ралф е имал пръст в убийството му?