Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Бог да дари покой на душата на мечката – промърмори Ателстан.

Кранстън се обърна.

– Имат ли мечките души, братко? Отиват ли в рая?

Ателстан се усмихна.

– Ако раят ти има нужда от мечки, сър Джон, тогава ще има мечки! Но предполагам, че в твоя случай раят ще бъде пълен с кръчми.

Кранстън се плесна по бедрото с бронираната си ръкавица.

– Харесваш ми, братко – и се усмихна на изненадания Колбрук.

Внезапно вратата на Бялата кула се отвори и войникът се появи отново, влачейки за мършавия врат Ред Хенд.

– Пусни го! – извика Ателстан. Приближи се, приклекна и стисна ръката на гърбавия. Погледна в мътните очи на лудия и видя следи от сълзи по зачервените му бузи.

– За мечката ли скърбиш, Ред Хенд?

– Да. Няма го приятеля на Ред Хенд.

Ателстан погледна войника и му даде знак да се отдръпне.

– Знам, Ред Хенд – прошепна свещеникът. – Мечката беше величествен звяр, но сега ще бъде щастлива. Духът ѝ е свободен.

Влажните очи на Ред Хенд се втренчиха в Ателстан. Лудият се усмихна.

– Ти приятел ли си на Ред Хенд?

Ателстан огледа лицето на гърбавия, рядката му бяла коса и гротескните шарени дрипи. Спомни си други мъдри думи на отец Анселм: "Винаги помни, Ателстан, у всеки човек има Божия искра. И пламъкът гори еднакво силно и в счупено гърне, и в най-изящната лампа."

– Приятел съм ти – отвърна свещеникът, – но ми трябва помощта ти.

Погледът на Ред Хенд стана предпазлив.

– Искам да ми покажеш тайните си.

– Какви тайни, мастър?

– Какво, по дяволите, правиш, братко?

Ателстан хвърли предупредителен поглед на коронера.

– Виж, Ред Хенд – прошепна свещеникът. – Ти ми говореше за стаи, за зазидани тъмници.

Лудият се опита да измъкне пръстите си от ръката на Ателстан, но свещеникът го държеше здраво.

– Моля те – продължи той. – Имаше ли сър Ралф такива тайни килии? Ако ми кажеш, мога да заловя човека, който е виновен за смъртта на мечката.

Лудият нямаше нужда от друго поощрение. Той се обърна.

– Чакай! Чакай тук! – помоли и затича обратно през малката врата на Бялата кула. Появи се след няколко секунди с малко звънче, което разлюля.

– Следвайте Ред Хенд! – извика той. – Следвайте Ред Хенд!

Кранстън погледна невярващо Ателстан. Колбрук изглеждаше ядосан.

– Какво е намислил дребният негодник? – промърмори Кранстън, когато тичащият луд ги поведе през вътрешния двор към една ръждясала врата в подножието на кулата Уейкфийлд. Ред Хенд спря пред вратата, поклони се три пъти и издрънка със звънчето.

– Какво има вътре?

Колбрук вдигна рамене.

– Тъмници, изкопани дълбоко в земята.

– Отвори!

– Нямам ключове.

– Не възразявай! – излая Кранстън. – Отвори проклетата врата!

Колбрук се обърна, сложи ръце на кръста си и закрещя заповеди. Дотичаха войници. Под нарежданията на Колбрук те дотъркаляха голям таран и заудряха с желязната му глава вратата, докато тя се изкриви и падна от пантите.

– Факли! – нареди Кранстън.

Донесоха ги и ги запалиха бързо. Ред Хенд заподскача надолу под покритите със слуз стълби, които потъваха в ледена тъмнина. В подножието им започваше малък коридор – тесен, влажен и вонящ. Отдясно нямаше нищо освен влажни стени, отляво – две врати на килии с ръждясали ключалки. Ателстан застина, чул скърцане и шумолене, обърна се и съзря лъскаво кафяво телце да се отдалечава в мрака.

– Разбийте вратите! – изрева Кранстън.

Войниците се хвърлиха върху дебелото, но изгнило дърво и пробиха голяма дупка. Ателстан взе факла и влезе вътре. Нямаше нищо освен плъхове, които цвърчаха върху гниеща купчина слама в далечния ъгъл.

– По дяволите! – изсъска Кранстън. – Нищо!

Измъкнаха се през разбитата врата. Кранстън взе факела и огледа стената между вратите.

– Виж, Ателстан! – възкликна той.

Доминиканецът внимателно огледа стената.

– Това е друга врата – продължи Кранстън, – но е била зазидана. Виж, още се очертава и мазилката е по-прясна от тази на останалата част от стената.

– Намерихте я! Намерихте я! Намерихте я! – Ред Хенд пляскаше с ръце и подскачаше като немирно дете. – Те намериха тайната врата! – запя той. – Спечелиха играта! – После спря да вика. – Аз направих това – гордо каза той. – Сър Ралф Уитън ми поръча. Вратата беше заключена и аз я зазидах.

– Кога? – попита Ателстан.

– Преди години. Години!

Кранстън щракна с пръсти.

– Съборете тази стена!

Войниците заблъскаха с големите чукове и скоро коридорът се напълни с гъст бял прах.