Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Има врата! – възкликна един от тях

– Разбийте и нея! – нареди Кранстън.

След няколко минути изгнилото дърво зад разрушената зидария поддаде и войниците направиха достатъчно голяма дупка, през която да минат Ателстан и Кранстън.

– Мили Боже! – прошепна Кранстън, вперил поглед в разлагащия се скелет, проснат върху купчина боклуци. – Кой е този човек? И кое адско изчадие го е обрекло на такава ужасна смърт?

– Ще ти отговоря, сър Джон. Подозирам, че това са тленните останки на сър Бартоломю Бъргиш. Уитън, затънал в греха на убийствата, е наредил да го зазидат.

– Виж! – изсъска сър Джон, грабна факела и го вдигна към стената, където беше опряна бялата костелива ръка. Ателстан се вгледа в грубата рисунка на тримачтов кораб, издълбана в камъка – същата, която беше видял на бележките, изпратени на сър Ралф и останалите. Кранстън се опули от изумление.

– Братко, прав си.

– Да, сър Джон. Сега нека видим дали и останалата част от теорията ми е вярна.

Казаха на Колбрук да остави пазачи при килията и бързо излязоха на чист въздух във вътрешния двор.

– Какво открихте? – неспокойно попита помощник-комендантът, който излезе след тях.

– Търпение, мастър помощнико. Елате, ще ви искам още услуги.

Ателстан го поведе за лакътя встрани от другите. Кранстън видя, че двамата разговарят тихичко.

– Трябва ли ви Ред Хенд?

Гърбушкото се появи внезапно и заподскача нагоре-надолу.

Кранстън се усмихна, бръкна в кесията, пъхна две сребърни монети в ръката му и леко го потупа по бузата.

– Засега не, Ред Хенд. Но имаш моите благодарности, благодарностите на регента, на кмета и на град Лондон.

Очите на гърбушкото заискриха от удоволствие. Той се отдалечи бегом, подскачайки от радост, като лудуваше и се смееше на черните гарвани, които грачеха шумно над него.

– Ред Хенд е герой! Ред Хенд е герой! – крещеше той.

Ателстан се върна при сър Джон.

– Дадох нареждания на помощник-коменданта – каза той.

– Хайде, милорд коронер, драмата е на път да започне.

Останалата част от обитателите на Тауър, свързани с убийствата, чакаха в покоите на Филипа. Сър Фулк беше облечен много елегантно, с тъмнолилава роба, обточена със златен кант. Филипа, която беше в пълен траур и косата ѝ бе покрита с черен воал, седеше до прозореца, свела глава над бродерията си. Растани беше приклекнал край огнището, капеланът седеше на стол срещу него. Всички освен Филипа погледнаха намръщено Ателстан и Кранстън.

– Чакаме вече час – извика сър Фулк.

– Браво! – отвърна сър Джон. – И ако пожелая, ще чакате още един час! Тук сме по кралски дела. Четирима души са мъртви, а един от тях е сър Ралф Уитън, кралски служител и пълен негодник!

Мистрес Филипа вдигна поглед, лицето ѝ беше пребледняло от гняв. Ателстан стисна клепачи, макар че сър Джон ѝ се извини веднага най-тържествено.

– Е, ще започваме ли? – извика сър Фулк.

– След малко, след малко – каза Ателстан. – Чакаме мастър Колбрук и младия Джефри.

Кранстън се отпусна на седалката до прозореца до Филипа, но тя му обърна гръб. Ателстан приближи един стол до масата и подреди принадлежностите си за писане пред себе си. Задъхан, Колбрук отвори вратата.

– Всичко е готово, сър Джон – помощникът отиде при Ателстан. – Ето, братко.

Ателстан стисна ръката му и прикри зад широкия си ръкав това, което му даде помощникът. После огледа смълчаната стая. Тук, помисли си той, ще заловим убиеца.

Кранстън въртеше палци и се усмихваше широко на всички. Ателстан с мълчаливо удивление забеляза, че под наметалото сър Джон носеше жакет и панталон в тъмнозелено със сребърни пискюли и копчета. Една от най-хубавите му премени – сигурен знак, че е в добро настроение. Останалите бяха доста смълчани: Хамънд гледаше в пода, Растани – в огъня. Сър Фулк хапеше устни и потропваше нетърпеливо с крак. Колбрук се суетеше, а Филипа забиваше яростно иглата в бродерията. Отвън прозвучаха стъпки и влезе Парчмайнър. Ателстан зърна стражите отвън и се зарадва, че Колбрук се е сетил да постави войници наблизо. Джефри беше зачервен и задъхан. Усмихна се на Филипа, прекоси стаята и нежно я целуна по устните, после се огледа очаквателно.

– Сър Джон! Братко Ателстан! Какво е толкова спешно?

Доминиканецът се изправи.

– Шалом, Джефри.

– Мир и на теб, братко – внезапно лицето на младежа поруменя още по-силно.

Ателстан се усмихна:

– Откъде знаеш семитската дума за "мир"?