Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Ателстан внезапно забеляза с ъгълчето на окото си някакво раздвижване.

– Сър Джон! Растани!

Въпреки масивната си фигура коронерът се движеше бързо. Той улови немия, точно когато щеше да скочи върху убиеца на господаря си. Кранстън го вдигна за предницата на жакета, като че ли беше малко дете.

– Стой на мястото си – каза тихо коронерът, – докато приключим! – Той разтърси Растани така, сякаш беше парцалена кукла. – Разбра ли?

Немият хвърли злобен поглед на Парчмайнър.

– Разбираш ли? – Кранстън стегна хватката си.

Устата на немия се отвори и затвори, после той кимна бавно. Кранстън го свали внимателно на земята и двама от стражите на Колбрук обградиха мавъра.

– Наблюдавайте го! – нареди отсечено Кранстън. – Хайде, извадете мечовете си!

По време на цялата сцена Парчмайнър не трепна, гледаше хладно Ателстан, който съзнаваше, че е в присъствието на закоравял убиец, възползвал се от възможността да осъществи ужасното си отмъщение.

– Мастър Колбрук! – извика Ателстан, без да изпуска от очи убиеца. – Искам да вържете ръцете на мастър Парчмайнър, а освен това да го завържете и през кръста.

Колбрук отсечено изкомандва, един от пазачите изви ръцете на Джефри зад гърба и върза заедно китките му. Друг свали колана си, промуши единия край под този на търговеца и нави другия здраво около ръката си. Ателстан се отпусна. Огледа стаята, ледена като смъртта.

– Не е нужно да стоим тук – заяви той. – Можем да се върнем в покоите на мистрес Филипа.

Девойката не каза нищо, само изстена, когато чичо ѝ я прегърна през раменете. Групата излезе от северния бастион. Докато пресичаха вътрешния двор, Колбрук, който вече беше наясно с опасността, нареди на един от барабанчиците да бие сигнала за бойна готовност. Дочуха се заповеди, портите бяха затворени и докато групата се изкачваше към покоите на Филипа, Ателстан чу как стрелците и мечоносците заемат позиция долу. Обърна се и се усмихна на Кранстън.

– Трябва да ти се извиня. Камата ти е още в купчината в северния бастион.

– Не се тревожи – измърмори коронерът. – Това, което видях, заслужава повече от хиляда ками.

В стаята Парчмайнър остана между двамата пазачи. Ателстан го погледна любопитно, защото сега младежът се усмихваше, сякаш се наслаждаваше на шега, известна само на него. Останалите бяха притихнали като увлечена от действието публика. Мрачен и затворен, Растани седна на един стол между двама яки войници. Филипа стенеше тихо, потънала в мъката си, седнала между чичо си и капелана. Кранстън си наля чаша вино. Ателстан се наведе над огъня, за да стопли ръцете си.

– Останалите убийства са били лесни – продължи той спокойно. – През нощта, когато загина, Моубри се качил на стената близо до Солната кула, докато вие, останалите, сте вечеряли тук, в покоите на Филипа. Предполагам, че мастър Парчмайнър е дошъл последен. Виждате ли, като всеки войник – той се обърна и се усмихна на Колбрук, – Моубри е бил човек на навиците. Да приемем твърдението на мастър Парчмайнър, че се страхува от височини, за лъжа. Той е знаел, че Моубри е на другия край на стената, на обичайното си място, затова се промъкнал и препречил пътеката с дръжката на копие, заклещвайки я между двата парапета. После дошъл в покоите на мистрес Филипа и вечерята започнала.

– Но той не е излизал – прекъсна го сър Фулк. – Не е можел да бие сигналната камбана.

– Естествено – отвърна Кранстън. – Мастър Колбрук, готови ли са всички? Предупреден ли е гарнизонът? Е – Кранстън остави с трясък бокала си на масата, – трябва да се облекча. Разбрах, че в коридора има нужник.

Сър Фулк кимна, гледайки го недоумяващо. Кранстън излезе през страничната врата. Останалите от групата останаха неподвижни като фигури от стенопис. Внезапно всички подскочиха при звука на голямата сигнална камбана, последван от заповеди и шум от тичащи крака, след който звъненето спря. Усмихнат до ушите, Кранстън бавно влезе в стаята.

– Кой би камбаната? – изписука капеланът.

– Аз – отвърна сър Джон.

– Как?

– Сър Джон – отвърна тихо Ателстан, като се обърна с гръб към огъня – трябваше само да отиде в нужника. С него имаше стрелец с малък арбалет. Забелязах, че прозорчето там гледа към вътрешния двор. Иззад завесата, която скрива нужника, стрелецът отправи стрела и улучи камбаната – доминиканецът сви рамене. – Знаете, че щом се залюлее дори съвсем леко, камбаната започва да звъни.

– Но тогава беше тъмно – обади се сър Фулк.