Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Сър Джон се завъртя, когато младежът се задърпа от пазачите си.

– Тук ли е той? – извика Джефри. – Тук ли е тялото на Бартоломю? – Внезапно тялото на Парчмайнър се отпусна. – Боже! – прошепна той. – Само да знаех!

Ателстан отиде до него. Омразата и арогантността бяха изчезнали от лицето на убиеца и свещеникът изпита съчувствие, видял сълзите в очите му.

– Кой си ти? – прошепна доминиканецът. – Кажи ми! Обещавам ти, че ще видиш къде е умрял Бартоломю.

Парчмайнър сведе очи към пода.

– Бъргиш не ми беше баща – отвърна той е отнесен глас. – Но се кълна в Бога, че ми се иска да беше. Пътувах с него на кораба, когато го превзеха. Бях сирак и се залепих за сър Бартоломю – Джефри се усмихна леко. – Той ме защити. Накара ме да застана зад него и се би като истински паладин, докато маврите не обещаха, че ще ни пощадят живота, ако се предаде – младежът вдигна очи и примигна. – Удържаха на думата си, но биха Бартоломю по стъпалата, докато не ги превърнаха в кървава пихтия. После ни продадоха за роби на един търговец в Александрия. Сър Бартоломю се грижеше за градината, а аз работех в скрипториума – режех и подреждах пергаменти. Годините минаваха. Сър Бартоломю не губеше надежда. Грижеше се за мен, държеше се с мен като със син, защити ме от онези, които искаха да ме третират като жена. Една нощ преряза гърлото на господаря ни и опразни съкровищницата му. Избягахме през пустинята до Дамета, подкупихме един търговец и взехме кораб до Кипър, оттам до Генуа и през цяла Европа стигнахме до Саутхамптън.

– Преди колко време беше това?

– Преди три години. Сър Бартоломю ми беше разказал за Уитън и съкровището – гласът на младежа почти секна, – но господарят ми беше добър и честен човек. Не можеше да приеме, че другарите му – той произнесе думата с презрение, – другарите му са го предали! – Младежът поклати глава и измърмори някакви проклятия. – Отидохме до Лондон. Сър Бартоломю беше съхранил парите, които беше откраднал от търговеца в Александрия – златни и сребърни монети, тъй че заживяхме богато в един хан близо до Барбикан Стрийт – Джефри погледна Ателстан. – Можеш ли да повярваш, братко? Той не искаше да приеме, че е бил предаден. Остави ме в кръчмата и отиде в Удфорд, но се върна безутешен. Жена му и синът му били мъртви, а имението му – изоставено. Останахме още малко, докато сър Бартоломю не узна, че другарите му се срещат преди всяка Коледа близо до Тауър – младежът облиза устни. – Разпита какво е станало с всеки от тях. Двама бяха хоспиталиери, един – търговец. – Джефри се разсмя. – Сър Бартоломю, Бог да даде мир душата му, дори се зарадва, че Уитън сега е комендант на Тауър и ми разказа всичко за крепостта, описа всяка ниша и коридор.

Убиецът се размърда, потънал в спомените си.

– Бартоломю отиде на среща с Уитън. Каза, че ще открие истината на всяка цена – младежът направи гримаса. – Но не се върна и подозренията ми се оказаха правилни. Уитън, който го беше предал преди петнадесет години, беше използвал положението си, за да накара да го убият – той хвърли гневен поглед към Ателстан. – Радвам се, че ги убих! Предупредих ги честно. Използвах същия знак, който си разменяхме при нужда с Бартоломю, докато бяхме в плен – тримачтовият кораб, който ни събра.

– Ами аз? – попита Филипа. – Какво ще кажеш за мен?

– Какво да кажа?

– Не ме ли обичаше?

Младежът се разсмя.

– За да обичаш, е нужно сърце, Филипа. Аз нямам нито сърце, нито душа. Бартоломю беше моят живот – той я погледна презрително. – Използвах те – продължи Джефри, без да обръща внимание на хлипането ѝ. – Използвах златото на Бартоломю, за да подготвя смъртта на Уитън. Разбирах от пергамент и велен, затова станах Джефри Парчмайнър. Между другото, малкото ми име е наистина Джефри. Можете да ме наричате Джефри Бъргиш. Продавах на гарнизона в Тауър най-хубавия пергамент на нищожна цена. Сприятелих се с дъщерята на Уитън и спечелих сърцето ѝ – убиецът се усмихна на себе си.

– Изучавал си коменданта, навиците му, настроенията му?

– Да, братко. Знаех, че всяка година преди Коледа той и другите убийци се събират, за да пируват и да се наслаждават на спечеленото с цената на греха. Превърнах се в онова, което той искаше да бъда – богат млад търговец, влюбен в грозноватата му дъщеря. Когато си прекарал младостта си като пленник на маврите, братко, се научаваш да се преструваш. Налага се, ако искаш да оцелееш.

– Защо сега? – излая Кранстън. – Защо не преди година?

Младежът поклати глава.