Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Отключи горната врата.

Кранстън започна да брои на висок глас, когато свещеникът тръгна нагоре. Вратата се отвори и заключи зад него. Кранстън спря за няколко секунди на числото 20, когато чу, че Ателстан вика името на сър Ралф, после продължи. Беше малко след 50, когато чу Ателстан да тропа на вратата. Един от пазачите изтича и отвори. Свещеникът се появи и слезе по стълбите след войника.

– Сега – извика Ателстан – искам ключа за стаята на сър Ралф!

Той взе един ключ от куката, измина половината път до стълбите, поклати глава и се върна.

– Като си помисля – каза, – най-добре да повикаме мастър Колбрук – после върна ключа на войника. – Кажи ми, забавих ли се повече от младия Джефри?

– Не, почти колкото него. Той се забави малко повече в коридора, но не много.

Сър Фулк си проби път напред.

– Какво означава всичко това? – попита той.

Ателстан се усмихна.

– Сега ще ви покажа. Мастър помощник, отвори вратата горе и нека всички влезем.

Колбрук изтича да отвори вратата и всички го последваха по студения сводест коридор. Помощникът отключи стаята на Уитън и те го последваха. Сър Фулк изруга. Филипа извика рязко. Стаята беше леденостудена, капаците – широко разтворени, а възглавницата върху леглото беше жестоко разрязана и гъшите пера се показваха от нея, като зловещо напомняне за убийството на сър Ралф.

– Кой направи това? Що за глупост? – обади се капеланът Хамънд.

Ателстан не му обърна внимание и се обърна към Парчмайнър.

– Ти знаеш какво направих – каза му тихо. – Точно това, което си направил ти сутринта, когато си убил сър Ралф и сега ще ти кажа как. Първо, когато сър Ралф се е преместил в северния бастион, ти си играл ролята на раболепния бъдещ зет. Помогнал си му да премести някои вещи. Стаята е била пазена, когато сър Ралф се е преместил, но не и преди това, така че си успял да смажеш добре пантите и ключалката на вратата, което обяснява мазните петна в коридора. Второ, горният етаж е зазидан, а в края на коридора има купчина нападала мазилка. Скрил си кама под нея, както помолих Колбрук да направи с тази на сър Джон. След като заклах възглавницата, отново я скрих там. Вечерта, преди сър Ралф да умре, си седял на масата с него. Подтиквал си го да пие много, сигурно си добавил и силна отвара за сън, за да му се доспи. Трето, помогнал си на сър Ралф до стълбите, пазачите го отвели до стаята му и вероятно тогава си разменил ключовете. Взел си онзи, който сър Ралф е оставил там за пазачите и си закачил друг на куката. Помолих Колбрук да направи същото. Той ми даде истинския ключ, когато бяхме в покоите на мистрес Филипа – Ателстан замълча за миг. – На другата сутрин си дошъл, пазачите те претърсили, но не си носел нищо освен безобидните си лични вещи – Ателстан докосна внимателно младежа отстрани, – които като при всеки търговец включват и връзка ключове. Качил си се по стълбите, пазачите са отворили и си отишъл до стаята на сър Ралф. Докато си тропал и викал, си отключил вратата безшумно, защото ключалката била добре смазана. Останалото било лесно.

– Но... – обади се Колбрук.

– Не още – отсече Ателстан и впи поглед в очите на Парчмайнър. – Щом си влязъл, си действал много бързо. Отворил си капаците, нахлул леден въздух. Отишъл си до леглото на Уитън и си отметнал главата му. Сър Ралф, който бил още твърде замаян, може би е отворил очи за няколко мига, когато си му прерязал гърлото. Избърсал си ножа в завивките, заключил си вратата, върнал си го в скривалището му и си почукал на вратата в другия край на коридора.

Ателстан съзря леко смайване в очите на Парчмайнър, макар че лицето му остана студено и безизразно.

– Тогава – продължи свещеникът – си извадил ключа за стаята на сър Ралф от връзката си. Слязъл си долу, поискал си фалшивия ключ, върнал си се по стълбите и си го сменил с истинския, докато си бил с гръб към пазачите. После си им го върнал. Както стана ясно току-що, два ключа трудно могат да бъдат различени. После си отишъл да търсиш Колбрук.

– О, не! – Лицето на Филипа беше бледо и измъчено, когато се облегна на сър Фулк, вперила поглед в Джефри. – Моля те, Боже, не! – повтори тя.

– Така е станало – обяви безгрижно Кранстън. – Мангалът и огънят бяха угаснали, затова си помислих, че Уитън е бил упоен. Убиецът е отворил капаците на прозорците и вътре нахлул студен въздух. Спомнете си, че сутринта беше мразовита, а и тъй като мастър Парчмайнър се забавил да повика Колбрук, никой не се замислил за угасналия огън.