Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Не, сър Фулк. Ако си спомняте, онази нощ около камбаната е имало факли.

– Но не намериха стрела.

– Разбира се. Снегът около сигналната камбана беше дебел и недокоснат. Стрелата е паднала в него. Когато войници те от гарнизона проверявали защо звъни камбаната, те са търсили следи от стъпки, а не стрела, не по-голяма от дланта ви, забита дълбоко в снега.

– А арбалетът? Обади се Парчмайнър за пръв път, гласът му беше дрезгав и отривист.

Ателстан поклати глава.

– Също като камата, може да си го оставил в коридора и когато си свършил, да си го преместил или да си го хвърлил в нужника. Кой би забелязал? Когато си излязъл бързо и си изтичал в стаята, всички са се суетели заради сигнала. Никой не би видял връзка между твоето излизане и биенето на камбаната. Останалото било лесно – продължи тихо свещеникът. – В суматохата и мрака си изтичал до стената и си хвърлил копието през стената в рова. Ако някой те беше видял на стълбите, винаги си можел да кажеш, че търсиш причината за смъртта на нещастния Моубри – Ателстан погледна Кранстън. – Когато сър Джон ми каза за стрелата от арбалет, намерена в мечката, разбрах как е забила сигналната камбана.

Внезапно свещеникът се почувства уморен и потърка лицето си.

– Бог знае – изръмжа коронерът, застанал с разкрачени крака пред затворника – как си подмамил горкия Хорн към смъртта му, но той е бил толкова уплашен, че е било лесно да го подведеш – Кранстън хвана главата на Парчмайнър и я стисна между дланите си, повдигайки лицето му нагоре. – Видях зловещите останки от делото ти.

Младежът се отдръпна, усмихна се и плю в лицето на коронера. Сър Джон избърса бузата си с долната част на робата, после замахна и зашлеви силно Парчмайнър. Обърна се и погледна към Ателстан, докато Джефри се бореше с пазачите си.

– Не се тревожи – каза Кранстън, – няма да го удрям повече, но си заслужи плесницата.

Той отиде и отново напълни чашата си. Предложи я на Филипа, която седеше до чичо си, но тя дори не вдигна глава. Сър Фулк извърна поглед, затова Кранстън отиде в средата на стаята, отпивайки.

– И най-накрая, смъртта на Фицормонд – той направи гримаса. – Било е лесно – коронерът посочи Парчмайнър. – Нашият млад убиец се престорил, че напуска Тауър и защото толкова много хора влизаха и излизаха, след като ледът започна да се топи, никой не забелязал как се е промъкнал обратно. Може би е сменил наметката си. В крепостта има достатъчно тъмни ъгълчета, за да се скрие цяла армия. Всяка вечер Фицормонд ходел да гледа мечката и Парчмайнър се възползвал от тази възможност. Отново въоръжен с арбалет, той стрелял. Разяреното животно се нахвърлило върху Фицормонд. Зле закрепената верига се изтръгнала и хоспиталиерът загинал. Джефри използвал хаоса, за да се измъкне през главната порта или през някоя от страничните и да избегне каквито и да било обвинения.

– Нямате доказателства – грубо каза Парчмайнър. – Никакви доказателства!

– Не, но мога да намеря! – отвърна Ателстан. – Първо, мога да докажа, че човек може да изкачи Северния бастион посред нощ и в мразовита зима. Но би ли могъл да слезе? Мога да огледам мазилката пред стаята на сър Ралф за петна от кръв от камата, която си скрил там, но несъмнено си прибрал по-късно. Мастър Колбрук може да разпита кой е смазал ключалката и пантите на вратата към стаята на сър Ралф. Сигналната камбана може да бъде огледана за следа от стрела, а земята под нея – старателно претърсена, защото несъмнено стрелата още е скрита в снега и леда. Можем да разпитаме кой къде е бил през нощта, когато е умрял Адам Хорн – Ателстан отиде до пребледнелия младеж. – Можем и да те държим в тъмницата, докато снегът се стопи и да изпратим да търсят твоите приятели и роднини в Бристъл.

– Но защо? Защо? – Измъченото лице на Филипа издаваше страдание, под зачервените ѝ очи имаше тъмни сенки. – Защо? – извика тя.

– Преди петнадесет години отвърна Кранстън, като избягваше да я погледне от съжаление – баща ти и другите, убити от Парчмайнър, служили като рицари в Светите земи под командата на сър Бартоломю Бъргиш. Баща ти – продължи коронерът, без да изчака отговор – и останалите вероломно предали сър Бартоломю, за да заграбят съкровището, което той откраднал от халифа на Египет. Сър Бартоломю отпътувал от Кипър за Генуа, но останалите, насъсквани от сър Ралф, тайно съобщили на халифа и корабът, с който пътувал Бъргиш, бил нападнат – Кранстън се почеса по главата. – Смятало се, че Бартоломю е загинал на кораба, но както вече знаем, преди три години, малко преди Коледа, Бъргиш дошъл да види баща ти в Тауър. С хитрост или сила сър Ралф пленил сър Бартоломю и го затворил в тъмницата под тази кула. Накарал лудия Ред Хенд да зазида килията. Кой би се заслушал в бръщолевенето на един луд?