Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Сър Джон, трябваше ми време да се подготвя. Трябваше да проуча жертвата си и когато Темза замръзна, нанесох удара си. О, как се наслаждавах. Щях да успея, ако не беше ти, братко. Изпратих главата на Хорн на сър Джон, за да му покажа, че е била въздадена справедливост.

Младежът се усмихна на Кранстън, сякаш разказваше нещо приятно и Ателстан осъзна за първи път, че умът на Джефри беше помрачен.

– Разбира се – продължи той, – плановете ми можеше да се провалят, но тогава щях да измисля нещо друго. Все пак, не само един път води към ада. Чаках, защото, както всички знаете, отмъщението е най-вкусно студено.

– Негодник! – извика сър Фулк.

– Дяволско изчадие! – изврещя капеланът.

– Може би – отвърна Парчмайнър. – Но всички те заслужаваха да умрат.

– Не, не всички – тихо каза Ателстан. – Постъпили са зле но поне двама от тях искрено се разкайваха. Можеше да подадеш жалба срещу тях в кралски съд. Дори само обвинението щеше да съсипе сър Ралф.

– Аз съм изпълнител на Божията присъда! – извика Парчмайнър и яростно огледа всички. – Аз съм тяхната гибел! Хорн го разбра, когато ме видя в броня, подобна на тази на сър Бартоломю – той се извърна и плю към сър Фулк. – Проклети да сте, ти и цялото ти семейство. Дори взех токата ти и я оставих на леда. Щеше да е хубав обрат, а? Да те обесят за убийството на собствения ти брат.

Сър Фулк му обърна гръб.

– Останалото беше много лесно – продължи Джефри. – Изпратих писмата. Сър Ралф се премести в северния бастион. Смазах пантите и ключалката на вратата му и скрих една кама под купа мазилка в коридора. Размених ключовете, когато помагах на пияния негодник да стигне до мястото, където щеше да умре.

– А другите? – попита Ателстан.

– Моубри беше лесен, стоеше там и се блещеше в мрака. Бях се качвал на пътеката и преди, той никога не ме забелязваше. Скрих малък арбалет в коридора и стрелях по сигналната камбана, после го хвърлих в нужника. – Джефри се разхили.

– Хорн стана жертва на собствените си страхове, доверчив глупак, а за мечката бях предупредил Фицормонд – убиецът прехапа устни. – Можеше да ги убия и по друг начин, но след като Уитън ме прие, трябваше да изиграя ролята си.

Кранстън застана пред него.

– Джефри Парчмайнър – произнесе той, – познат още като Джефри Бъргиш, арестувам те за убийство. Ще бъдеш отведен в затвора Нюгейт и когато дойде време, ще отговаряш за ужасните си престъпления пред кралския съд – той се озърна и каза на Колбрук: – Отведете го.

– Искам да видя къде е умрял Бартоломю!

– Да, ще видиш – отвърна Ателстан. – Мастър Колбрук, позволи му да погледне това, което открихме сутринта, но го пазете добре.

Убиецът хвърли свиреп поглед на Фулк, преди помощникът и войниците му да го избутат през вратата. Ателстан въздъхна и се огледа.

– Сър Фулк, мистрес Филипа, съжалявам.

Филипа зарови лице в рамото на чичо си и заплака тихичко. Сър Фулк просто извърна поглед.

– Сър Джон – каза свещеникът, – приключихме тук.

Той прибра писмените си принадлежности в платнената торба, поклони се на сър Фулк и последва коронера по стълбището, вече потънало в мрачни сенки.

Навън Кранстън си пое дълбоко дъх.

– Слава Богу, че всичко свърши, братко!

Минаха под заплашителния силует на кулата Уейкфийлд, където изчакаха, докато един слуга изтича до кулата на Северния бастион за камата на Кранстън.

– Истински убиец – тихо каза сър Джон.

– Да! – отвърна Ателстан. – Луд или обсебен, тласкан от омраза и отмъщение – той вдигна поглед към гарваните, които грачеха шумно над тях. – Ще се радвам да се отърва от това място, сър Джон. Тази крепост е пропита с миризмата на смърт.

– Наричат я Дома на Червения убиец.

– Името ѝ подхожда – отвърна Ателстан.

Те се отдръпнаха, когато Колбрук мина покрай тях. Парчмайнър, вече здраво окован, почти не се виждаше между пазачите си. Прислужникът се върна с камата на Кранстън и те тръгнаха към най-близката кръчма.

Разбира се, сър Джон поиска да се подкрепи след онова, което нарече "мъчителни усилия". Ателстан пи заедно с него, после се разделиха. Сър Джон се прибра, за да се отдаде отново на радостта си, а Ателстан поведе протестиращия Филомел през Билингсгейт и Лондонския мост към мрачната и самотна "Сейнт Ерконуолд".

Няколко дни по-късно, на Бъдни вечер, Ателстан седеше на пейката зад олтарната преграда и държеше доволно мъркащия Бонавентура в скута си. Свещеникът огледа храма. Всичко беше готово за Коледа. Олтарът имаше нова покривка, поръбена със златисти конци, църквата беше преметена и украсена със зеленика и бръшлян. Зеленината и кървавочервените ѝ плодове блестяха на светлината на свещите. Децата бяха репетирали пантомимата си. Ателстан тихо се засмя, когато си спомни как Крим, който играеше Йосиф, беше прекъснал репетицията за кратък юмручен бой с един от ангелите. Сесили беше помела кораба и почистила прахта от первазите, утре той щеше да служи три пъти: призори, към десет часа и на обяд. Ателстан притвори очи. Щеше да си спомни покойниците – родителите си, брат си Франсис, мъжете, убити така жестоко в Тауър, както и младия Парчмайнър, който сигурно щеше да бъде обесен.