Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Епископът му беше позволил да освети наново гробището, а копачът Пайк беше съобщил, че доктор Винсснтий е заминал. Бенедикта беше разстроена и Ателстан още се чувстваше разкъсван от вина. Той целуна разсеяно Бонавентура между ушите. Беше се извинил на всички засегнати за лошото си настроение сутринта, когато беше узнал, че гробът на Смукача е бил осквернен. Ателстан въздъхна. Всичко изглеждаше наред, но беше ли така? Коледа щеше да мине, щеше да дойде Богоявление и с него – нови проблеми. Може би трябваше да организира пиршество за енорийския съвет и да им благодари за добрината? Уоткин му беше подарил нова рогова лъжица; свинарката Урсула – резен бекон; копачът Пайк – нова мотика за градината; ловецът на плъхове Ранулф – ръкавици от къртича кожа, а Бенедикта – Бог да я благослови – дебело вълнено наметало за суровата зима. И все пак утре, след литургията, той щеше да е сам. Ателстан се взря в пламъчетата на свещите. Дали Бог, който е навсякъде, се крие и в огъня, зачуди се той. Затвори очи.

– Боже на скрития пламък – въздъхна той, – защо е толкова ужасно да си сам? – После трепна и се усмихна, когато църковната врата се отвори с трясък. – Мили Боже – ахна Ателстан, – чувал съм за силата на молитвите, но това е наистина чудо!

– Брат Ателстан! – извика Кранстън, застанал като колос, облечен в роба, в дъното на църквата. – Знам, че си тук. Къде си се скрил така добре? По дяволите, още е много рано за проклетите ти звезди!

Ателстан стана и излезе иззад олтарната преграда.

– Сър Джон, много се радвам да те видя – той внимателно изгледа коронера. – Надявам се да няма ново убийство.

– И аз се надявам! – изрева Кранстън и тръгна през църквата, пляскайки с ръце. – Трябва да се подкрепя, братко. Ще дойдеш ли с мен?

– Разбира се, сър Джон, но този път аз черпя.

– Свещеник, който си плаща питието – пошегува се Кранстън. – Да, трябва да е Коледа.

Ателстан взе наметката си и двамата излязоха в студения следобеден въздух.

– Да отидем в "Шарения кон"! – предложи Кранстън. – Чаша хубав кларет и малко гореща яхния ще направят чудеса с телата и душите ни!

Те тръгнаха по улицата и влязоха в приятно затоплената кръчма. Едноръкият кръчмар се спусна да ги посрещне.

– Сър Джон – поздрави той. – Брат Ателстан.

Отведе ги до маса близо до огъня, докато Кранстън го уведомяваше на висок глас за поръчката си. Сър Джон седна на пейката и огледа кръчмата.

– Зает ли си, сър Джон?

– Още търся Роджър Дроксфорд, който уби господаря си в Чийпсайд. Чух, че се крие в някаква кръчма близо до Льо Риол 21 21 Сега несъществуваща уличка, носеща името (неправилно изписано и произнасяно) на град Лa Peoл близо до Бордо, тъй като там били магазините на много търговци на вино. – Б. Р. , тъй че може да мина оттам на път за вкъщи. Но, братко, да забравим за убийствата. Лейди Мод те кани на обяд утре – в три следобед. Теб и мистрес Бенедикта.

Ателстан поруменя, а Кранстън се усмихна дяволито.

– Не се тревожи, тя ще дойде. Бях у тях, пих чаша кларет и я целунах от твое име.

– Сър Джон, подиграваш ми се.

– "Сър Джон, подиграваш ми се" – имитира го Кранстън.

– Стига, братко, не е грях да харесваш едно Божие създание. Ще дойдеш ли? – Той добави: – Имам подарък за теб.

Ателстан кимна, а Кранстън се зачуди дали астролабията, която беше купил, щеше да зарадва този странен свещеник-звездоброец. Кръчмарят донесе чашите им и две чинии горещо овнешко с подправки.

– Сър Джон, всичко се подреди. Убиецът на сър Ралф е заловен, доктор Винсентий замина, гробището ми е в безопасност, утре е Коледа и всичко е наред.

Кранстън сръбна от чашата си и облиза устни.

– Да, братко, но пролетта ще донесе нови проблеми. Червеният убиец отново ще удари. Хората винаги ще убиват своите ближни – той въздъхна. – Трябва да се грижа и за лейди Мод, тя и детето трябва да бъдат в безопасност – сър Джон сведе глава и погледна Ателстан. – Детето ще е момче – заяви той категорично. – Ще го нарека Франсис, на името на загиналия ти брат.

Дъхът на Ателстан секна и той остави чашата.

– Сър Джон, това е много мило.

– Той ще стане рицар – продължи Кранстън сърдечно. – Или съдия, човек на закона – той млъкна. – Мислиш ли, че ще прилича на мен, братко?

Ателстан се усмихна.

– През първите няколко месеца – да, сър Джон.

Кранстън долови закачката в гласа му.

– Какво искаш да кажеш, братко? – попита той заплашително.

– Разбира се, че ще изглежда като теб, сър Джон. Ще бъде плешив, червенобузест, ще пие много, ще се оригва и пърди, ще реве и ще говори глупости!