Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Тази сутрин, преди да стане от леглото, Кранстън беше прегърнал пламенно лейди Мод. Тя се беше притиснала разплакана до гърдите му и беше промърморила, че скоро ще му каже нещо. Той ѝ беше отвърнал с нежни думи, беше я погалил по главата. После се беше облякъл и слязъл долу, ревейки да му донесат чаша херес, докато конярят оседлаваше коня му. Сър Джон се чувстваше горд като паун при мисълта, че отново ще става баща. Възнагради се с глътка от "чудодейния мях", както го наричаше Ателстан, наслаждавайки се на бистрата, червена течност. Огледа се с широка усмивка. Прекрасно беше да си жив в такъв хубав ден!

Сър Джон хвърли няколко пенита пред група просяци, които трепереха на ъгъла на Мърсъри. Подвикна шеговити обиди на птичарите, които чистеха и кормеха кокошки и други пилета за Коледа в големите си казани. По улицата водеха проститутка с оголени рамене и обръсната глава под конусовидна бяла шапка. Пред нея вървеше гайдар, а върху мръсния ѝ корсаж беше забодена бележка, която публично я обявяваше за уличница. Кранстън спря процесията и накара да я освободят.

– Защо, сър Джон? – попита приставът с лице, подобно на миша муцуна.

– Защото идва Коледа! – изрева коронерът в отговор. – И Христос, младенецът от Витлеем, отново ще бъде с нас!

Приставът се канеше да възрази, но Кранстън посегна към дръжката на ножа си и той побърза да разреже въжетата на жената. Тя се оплези на пристава, направи мръсен жест към Кранстън и хукна по уличката. Сър Джон навлезе в Пети Уелс. Пристигна в кръчмата, хвърли юздите на конярчето и влезе наперено в приятно ухаещото помещение.

– Свещенико, къде си, по дяволите! – изрева той и уплаши до смърт другите клиенти, а кръчмарят с широко ококорени очи хукна да го обслужи.

– Сър Джон, доволен ли си?

– Като муха на конски задник през лятото! – изрева в отговор сър Джон и му хвърли чудодейния мях. – Напълни го! Монахът ми каза да се срещнем тук – промърмори той.

Огледа се през дима и видя Ателстан, полузаспал на една маса.

– Донеси ми чаша херес – нареди Кранстън на кръчмаря. – С пресни овесени питки и парчета пушен бут! – Той облиза устни. – За монаха задушена змиорка и, макар че са пости, ще пийне ейл с вода.

Коронерът прекоси помещението и потупа полузаспалия Ателстан по рамото.

– Събуди се, братко! – извика той. – Защото дяволът се разхожда, реве като лъв и се чуди кого да погълне!

– Надявам се, че ръката му е по-лека от твоята, Кранстън – измърмори Ателстан, отвори очи и погледна уморено нагоре.

Кранстън се наведе към него.

– Добро утро, монахо.

– Аз съм свещеник.

– Добро утро, свещенико. Защо не си изпълнен с радост от наближаващата Коледа?

– Защото, сър Джон, ми е студено, уморен съм и съм напълно обезкуражен – Ателстан щеше да продължи с оплакванията, когато видя дяволитите пламъчета в очите на Кранстън. – Радвам се да те видя щастлив, сър Джон. Предполагам, че си поръчал храна.

Кранстън кимна, свали голямата боброва шапка от главата си и се стовари на пейката срещу него.

Бяха изяли всичко и Кранстън беше погълнал две чаши кларет, преди Ателстан да довърши историята си. Коронерът поклати глава, зададе няколко въпроса и подсвирна тихичко.

– Да му се не види, сигурен ли си, братко? И всичко това заради една невинна забележка на лейди Мод?

Ателстан вдигна рамене.

– Забележките на лейди Мод предизвикаха голямо смайване през последните дни, сър Джон.

Кранстън се оригна, стана и поиска меха си, хвърляйки монети на кръчмаря.

– Направи ли, каквото ти поръчах, сър Джон? – попита Ателстан.

– Да – коронерът се протегна и прозя. – Всичките ни заподозрени чакат в Тауър, макар че Парчмайнър ще закъснее. Нали първо искаш да се видиш с Колбрук?

– И с Ред Хенд.

– Да, Ред Хенд.

– Носиш ли заповед, сър Джон?

– Не ми трябват никакви заповеди! Аз съм Кранстън, кралски коронер в града и те или ще ми отговарят, или ще си носят последствията.

Излязоха от кръчмата, където оставиха конете си, минаха по няколко улички и влязоха през зеещата порта на Тауър. Колбрук ги чакаше при къщичката на вратаря. Ателстан забеляза, че е сложил доспехите си.

– Проблеми ли очакваш, мастър помощник?

– Нарежданията на сър Джон са много строги – отвърна Колбрук.

– Къде е Ред Хенд?

– Защо ви е този смахнат?

– Защото аз наредих – отвърна Кранстън.

Пресякоха двора, където под широките ивици сива киша вече се виждаше рядка тревица. Двама войници вървяха зад тях. Колбрук изпрати единия при малката врата в основата на Бялата кула. Ателстан погледна натъжено към далечния ъгъл, където беше седяла голямата мечка, сега пуст и тъжен. На земята още се виждаха следи от лапи и няколко жалки парчета храна, разпръснати върху заледения калдъръм.