Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Брат Ателстан!

– Откъде знаеш името ми, негоднико?! – извика свещеникът и го блъсна в стената. – Къде е доктор Винсентий?

– В стаята си.

Ателстан не изчака да го заведат, а тръгна по варосания коридор и отвори вратата в другия му край. Винсентий седеше зад голямо дъбово писалище в топлата и мрачна стая с ламперия. Свещеникът забеляза рафтовете, отрупани с ръкописи, зодиакалната карта на стената, аромата на билки и подправки и малките цепеници, които припукваха весело в огнището. Лекарят стана и се усмихна, но погледът му показваше, че е нащрек.

– Братко Ателстан! Какво има? Какво мога да направя...?

– За начало това! – Ателстан блъсна лекаря с все сили и той залитна към стената, като блъсна малката масичка и един жълтеникав череп се стовари върху покрития със звездни карти под. Лекарят се изправи и потърка раната в ъгълчето на устата си с опакото на ръката. Сега очите му гледаха подигравателно свещеника.

– Изглеждаш ядосан, отче.

Ателстан чу младежа да се приближава зад него.

– Всичко е наред, Гидо – каза тихо Винсентий. – Но май трябва отново да стягаме багажа.

Когато вратата тихо се затвори зад младия човек, Ателстан хвърли свиреп поглед на лекаря.

– Трябваше да бъдеш по-внимателен, Винсентий. Вземал си труповете и когато си приключвал с тях, си хвърлял остатъците в Темза. Но реката е бавна. Тази сутрин грозните останки от твоята касапска работа изплуваха отново на брега.

Лекарят още се подпираше на стената и внимателно наблюдаваше свещеника.

– Много си наблюдателен, свещенико. Бенедикта ме предупреди.

Ателстан се сепна от погледа на лекаря.

– Да – отвърна той и седна на един стол, – но трябваше да бъда още по-наблюдателен. След като подадох нафора през процепа за прокажени, открих мазилка по пръстите си. – Гневният му поглед изгаряше лекаря. – Знаеш ли, че това е светотатство? Да вземаш нафора като прикритие за богохулните си дела – Ателстан се огледа. – Да, трябваше да бъда по-наблюдателен. Не те видях с просешка паничка, не помня и да си обикалял улиците край църквата – той се изправи. – Ти наруши и Божиите, и кралските закони. Тръгвам си, но ще се върна с градската стража. Довечера ще бъдеш в Нюгейт и ще се готвиш да бъдеш съден от кралския съд в Уестминстър.

– Бенедикта каза също, че си свободомислещ свещеник. Няма ли да ме попиташ защо съм постъпил така, отче? – каза меко Винсентий.

Погледът му внезапно стана напрегнат и предпазлив.

– Прегреших – прошепна той и се облегна на стола си. – Но каква вреда съм причинил? Не, не – той махна с ръка към Ателстан. – Чуй ме! Учил съм медицина в Болоня, при арабите в Испания и Северна Африка, и в голямата школа по медицина в Салерно. Но лекарите не знаят нищо, отче, освен как да слагат пиявици, които изсмукват цялата кръв на човека – Винсентий сплете пръсти и опря лакти на писалището. – Единственият начин да изучим човешкото тяло е да го разрежем. Да проучим всяка част; да изследваме положението на сърцето или пътя на кръвта, или устройството на стомаха. Но Църквата го забранява – той вдигна отрупаната си с пръстени ръка. – Кълна се, че не исках да проявя неуважение, но аз жадувам за медицински знания, отче, както ти – да спасяваш души. Къде можех да отида? На местата за екзекуция или на бойните полета, където телата са така обезобразени, че не могат да се разпознаят? Затова дойдох в Съдърк, извън границите на столичната юрисдикция. Да, да – той видя раздразнението в погледа на Ателстан. – В бедна енория, където никой не го е грижа за гладните деца, които обикалят улиците около църквата ти – Винсентий си играеше с малко ножче. – Престорих се на прокажен, за да следя какво става в гробището и вземах само трупове, към които никой нямаше претенции.

– Аз имах! – извика Ателстан. – Бог имаше! Църквата имаше!

– Да, аз вземах труповете – продължи Винсентий – и ги подлагах на дисекция. С Гидо ги хвърляхме нощем в реката, но спряхме заради големия студ – той поклати глава. – Сгреших, но нима ще ме преследваш за това? Свърших добра работа тук, отче. Излез на улиците на Съдърк, говори с майката с изрязаната киста в слабините. С момчето, чиито очи вече са чисти. С работника, чийто крак наместих правилно. И ако ме обесят, какво от това, братко? Какво ще се промени? Бедните ще продължават да умират, а лекарите от Чийпсайд, които изцеждат и здравето, и парите на пациентите си, ще се зарадват да видят как танцувам на въжето.

Ателстан се отпусна уморено на стола.