Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Фицормонд се накани да избяга, но когато се обърна, чу как голямата верига се изтръгна и видя мечката да тича към него. Посегна към ножа, но успя да го извади едва наполовина, когато огромните лапи смазаха главата му като гнила ябълка. Ревяща от гняв, мечката впи нокти в незащитения гръб на умиращия рицар и го повлече по калдъръма, възвестявайки победата си с яростен рев.

Ателстан беше бесен. Усети как гневът изгаря вътрешностите му, докато сърцето му се блъскаше в гърдите и кръвта пулсираше в главата му. За миг доминиканецът не даваше пет пари за нищо – и за учението на ордена му да бъде смирен, и за наставленията на Евангелието да бъде добър. Единственото, което имаше значение, беше гневът, който го разтърсваше, докато стоеше сред гробището на "Сейнт Ерконуолд". Снегът вече се беше превърнал в ледена сива киша, която се стичаше по гробовете от дърветата, храстите и ниската стена на гробището, докато продължаваше да се топи под синьото небе и слабото утринно слънце. Ателстан изруга, използвайки всяка мръсна дума, която беше научил от Кранстън. Удари с тоягата, която носеше, по разклатените тухли, достатъчно бесен, за да ги превърне в прах.

Беше намерил всичко в ред при завръщането си: Бонавентура беше заспал, свит на кравай в църквата като дебел епископ, докато Сесили чистеше и метеше нефа. Бенедикта и Уоткин бяха подредили яслата на една от пътеките, използвайки фигурки, издялани от Хъдъл. Художникът беше довършил и картината "Христос в яслата", точно над купела до вратата на църквата. Дори свинята на Урсула не беше предприела редовните си набези в градината му, а копачът Пайк беше почистил посипаната с чакъл пътека пред църквата.

Ателстан беше обявил, че е доволен и беше побъбрил с енориашите си за разни техни проблеми, докато прибираше Филомел в конюшнята, поеше го и го хранеше. Но дори тогава беше забелязал безпокойството по лицата на онези, които бяха дошли да го поздравят: Бенедикта, Пайк, Уоткин, Сесили и калайджията Таб. Бяха го следвали из църквата и отговаряли на въпросите му, докато си разменяха скрито разтревожени погледи.

Отначало Ателстан беше решил, че става дума за някакъв дребен проблем. Дали Сесили пак флиртуваше, а може пък някой от синовете на Пайк да се беше изпикал в църквата? Може би Ранулф беше взел назаем Бонавентура или някое от децата на Уоткин отново беше пило от купата със светена вода? Членовете на енорийския съвет се суетяха край него като подплашени кокошки. Накрая, точно преди да заключи църквата, Ателстан се умори от потайността им.

– Хайде! – настоя той, изправен срещу тях. – Какво е станало?

Те запристъпваха на място, отбягвайки погледа му. Бенедикта внезапно се загрижи за някакво петно на роклята си.

– Гробището, отче! – избъбри Уоткин. – Гробът на Смукача е бил осквернен.

– Кога?

– През нощта, докато те нямаше.

Ателстан така се беше ядосал, че беше използвал език, който би накарал дори копача Пайк да пребледнее.

– Може би сега сър Джон ще направи нещо – тактично се намеси Бенедикта. – Или да подадем жалба до местния общински съветник?

– Да! – рязко каза Ателстан. – А може би прасетата ще започнат да летят и утре сутрин ще намерим свинско по дърветата. Хората, които вършат тези ужасни неща, са негодници! Те са безбожници и не се боят нито от Бога, нито от хората. Дори езичниците почитат телата на мъртвите. И куче не би направило това!

Енориашите му се бяха разотишли, по-уплашени от гнева на своя благ свещеник, отколкото от ужасните новини, които бяха донесли. Ателстан беше изтичал до къщата си и беше изпил чаша вино със скорост, на която Кранстън би се възхитил. Тази нощ спа неспокойно, изобщо не му хрумна да се качи на камбанарията и да изучава звездите. Мята се и се въртя в леглото, кипящ от гняв заради греховното оскверняване на гробището. На другата сутрин стана рано, отвори църквата, нахрани небрежно Бонавентура, претупа утринния ритуал, опитвайки се да се съсредоточи върху богослужението. Като хитър котарак, какъвто си беше, Бонавентура усети промяната в настроението на покровителя си и тихо се измъкна. В края на службата, преди последната благословия, Ателстан заговори рязко и отсечено.

– Гробището ни отново беше осквернено – заяви той. – Аз, Ателстан, свещеник на тази енория, се заклевам пред Бога, че повече няма да погреба никого, докато земята не бъде осветена отново и този проблем – решен! – Той огледа свирепо малкото си паство. – Ще отида при най-видните личности в страната, ако се наложи, при младия крал или кентърбърийския архиепископ. Ще бъдат сложени стражи и – прости ми, Боже – ще се погрижа тези злодеи да бъдат обесени!