Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Ателстан кимна.

– Да – отвърна той. – Винаги го правеше, щом се напиеше.

– После погледна пристава. – И на този крак има такъв белег?

– Да, отче, точно над пищяла.

– Къде са го намерили?

– Искаш ли да видиш?

– Да.

Бледърсниф го поведе по Бридж Стрийт, после по уличката Лонгфиш, която водеше до един от кейовете на реката. Докато вървяха, Ателстан не отрони и дума, а хората, които го познаваха, се отдръпваха от пътя му при вида на яростното, решително изражение на обикновено благото му лице.

Свещеникът не забелязваше почти нищо освен калната киша по улиците, които прекосиха. Не отвръщаше на поздравите и сякаш не забелязваше търговците зад сергиите, които викаха, за да привлекат клиентела. Дори престъпниците, оковани в прангите, не предизвикаха обичайното му съчувствие, а Бледърсниф сякаш изобщо не съществуваше. Сърцето на Ателстан беше свито. Кой би сторил това с трупа на бедния пияница, питаше се той. Какво би постигнал? Стигнаха до кея. Бледърсниф хвана доминиканеца за ръката и посочи към тинестата ивица, оголена от отлива, където чайки и гарвани се бореха за изхвърлените боклуци. Ателстан погледна към другия бряг. Водата изглеждаше мръсна и мрачна като настроението му. Забеляза, че големи парчета лед още се въртяха във водата и се блъскаха в подпорите на Лондонския мост.

– Къде го намери?

– Там долу, отче – рязко отвърна Бледърсниф. – Върху тинята, увит в това парче платно. Едно хлапе, което търсело въглища, го намерило и го занесло на един от търговците, който разпознал белега на стария Смукач – приставът нервно се изкашля. – Чух за набезите над твоето гробище.

– Така ли? Това е хубаво – усмихна му се престорено Ателстан. – Мислиш ли, че кракът е бил изхвърлен от реката?

– Да. По друго време реката щеше да го отнесе, братко, но дебелият лед забавя течението и вързопът е бил изхвърлен обратно на брега.

– Смяташ, че е бил хвърлен оттук?

– Да, отче, или от някое близко място.

Ателстан погледна наляво към тинестия бряг и стените, които се простираха до Лондонския мост. Прекалено открито е, размишляваше той. Никой престъпник не би се заел да реже трупа на място, откъдето могат да го видят. Погледна надясно към дългата редица големи къщи, чиито градини стигаха чак до реката. В ума му проблесна пресен спомен...

– Питам се – измърмори той под нос, – наистина се питам...

– Какво, отче?

– Нищо, мастър Бледърсниф. Вземи останките на нещастния старец и накарай да го погребат, както намериш за добре.

– Отче, не е моя...

– Направи го! – изръмжа Ателстан. – Веднага или ще отговаряш пред градския коронер сър Джон Кранстън!

– Той няма правомощия тук.

– Да, но може да ги получи! – отвърна Ателстан. – За Бога, човече, направи го заради мен. Заради бедния покойник, моля те.

Бледърсниф го изгледа, кимна и се отдалечи.

Ателстан се върна в "Сейнт Ерконуолд". Беше разпознал една от къщите близо до брега и си спомни колко чисто и точно беше отрязан кракът. Това му навя спомени от собствената му военна служба в импровизираните лечебници при походите на стария крал във Франция. Свещеникът се замисли за гробището. Къде ли бяха прокажените? Защо не бяха забелязали нищо? Ателстан си спомни прокажените, които беше видял край "Сейнт Пол" в деня, когато с Кранстън бяха посетили Джефри Парчмайнър. Просешките панички!

Ателстан спря насред улицата.

– Боже! – прошепна той. – да му се не види!

Мазилката, полепнала по пръстите му след литургията, когато двамата с малкия Крим бяха подали нафора през процепа за прокажени. Свещеникът внезапно почувства слабост и се облегна на опиканата стена. Нахлуха и други спомени.

– Разбира се! – прошепна той. – Затова известно време на гробището беше спокойно. Заради леда. Докато реката е била замръзнала, не са можели да се отърват от телата – лицето му се ожесточи. – Негодници! – изсъска той. – Отвратителни негодници!

Тръгна обратно към една от оживените улици, която вървеше успоредно на речния бряг. Момченце, тичащо след топка, се блъсна в него и се подхлъзна в ледената киша. Ателстан го стисна за рамото така силно, че то примигна от болка.

– Отче, отче, не исках! Честно, не беше нарочно!

– Извинявай – меко каза той. – Не исках да те заболи. Ето ти едно пени, заведи ме до къщата на доктор Винсентий. Познаваш ли лекаря?

Момчето поклати глава – не познаваше Винсентий, но изтича при един от местните търговци, който му даде ясни указания. После поведе Ателстан по една тиха уличка с големи къщи, облицовани с дърво, чиято боя се лющеше, а неизмитите им фасади бяха тъжни, неми свидетели на по-добри, по-славни времена. Момчето посочи третата поред. Капаците на прозорците бяха спуснати, голямата входна врата беше прясно боядисана и подсилена с блестящи стоманени ленти. Ателстан даде обещаната монета на хлапето и зачука на вратата, докато не чу бързи стъпки и шума от дърпането на резетата. Вратата отвори млад мъж с дълга, рядка коса, облечен в син жакет с гарнитура от катерича кожа. Очите му тревожно се разшириха, когато видя свещеника.