Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Енориашите се бяха разотишли тихо и докато постепенно се успокояваше, Ателстан се почувства виновен, гледайки опустошения гроб на Смукача.

– Не си обуздал гневливия си нрав, свещенико – промърмори си той, – същият е, като преди двайсет години. И езикът ти е остър, както винаги.

Той си пое дълбоко дъх. Да, беше се държал твърде сурово, твърде рязко с Бенедикта и другите, помисли си той, но особено с вдовицата. Тя беше останала няколко секунди след службата, не за да клюкарства, а да му каже, че главният пристав, мастър Бледърсниф, я причакал по пътя ѝ към църквата. Искал да говори с Ателстан по спешен въпрос.

– Да – промърмори Ателстан, – мастър Бледърсниф, както обикновено, затваря конюшнята, след като конят е избягал!

Той почувства нов пристъп на гняв. Ако "Сейнт Ерконуолд" беше една от богатите градски църкви, веднага щяха да сложат стража и това никога нямаше да се случи. Дори Кранстън, дебелият коронер, не беше помогнал, затънал като някаква ревлива девойка в собствените си грижи. Ателстан отново огледа гробището – беше толкова студено, толкова мрачно. Спомни си отец Питър и завидя на спокойния му живот.

– Проклетият Кранстън! – промърмори той. – Проклето убийство! Проклетият Тауър! Проклетите сърца на хората и техните злини! – Той ритна ледената кал и просъска: – Аз съм свещеник, не помощник на шерифа!

– Отче! Отец Ателстан?

Доминиканецът се обърна и погледна гневно младия вестоносец, който стоеше зад него, увит в наметката си.

– Какво има, човече?

– Сър Джон Кранстън ме праща от Тауър. Иска да те види в кръчмата "Светият агнец", близо до Чийпсайд.

– Кажи на коронера – отвърна Ателстан, – че ще дойда, когато дойда и най-добре да е трезвен!

Младежът изглеждаше изненадан и обиден. Свещеникът направи гримаса и разпери ръце.

– Господи, човече, съжалявам. Кажи на сър Джон, че ще дойда, когато мога.

Той пристъпи по-близо и забеляза бледото, изпито лице на младежа и зачервения му нос.

– Премръзнал си – промърмори Ателстан. – Иди в дома ми. На масата има кана вино, налей си една чаша. Чашите са на рафта над огнището. Стопли си стомаха с малко греяно вино, преди да се върнеш.

Вестоносецът се обърна и хукна като хрътка.

– Между другото – извика Ателстан след него – говорех сериозно – сър Джон не бива да пие твърде много.

Доминиканецът бавно тръгна към църквата и се изкачи по стълбите.

– Отче!

Той трепна, когато главният пристав, мастър Люк Бледърсниф, се появи от сенките. Слабото му жълтеникаво лице и рядката руса коса бяха почти скрити под износена шапка от боброва кожа.

– Добро утро, мастър Бледърсниф.

Ателстан внимателно го огледа: сближените му очи бяха обградени с тъмни кръгове и приличаха още повече на дупки от пикня в снега, както уместно ги описваше Кранстън. Свещеникът открай време намираше носа му за особено забавен. Счупен и леко закривен, той придаваше на Бледърсниф доста комичен вид, който не съответстваше на обичайната му надутост. Ателстан уморено го покани в църквата.

– Мастър Бледърсниф, предполагам, че си дошъл да поговорим защо гробището ми е осквернено и гробовете обрани, докато ти и съветът не правите нищо по въпроса.

Бледърсниф поклати глава, докато се взираше над рамото му към тъмното преддверие на църквата.

– Какво става? Какво има там?

Приставът отваряше и затваряше уста като риба на сухо. Ателстан се вгледа в него. Човекът сякаш щеше да повърне. Бледото му лице имаше зеленикав оттенък, а тъмните очи бяха овлажнели, сякаш беше повръщал с всичка сила.

– За Бога, човече, какво има?

Приставът отново погледна към мрака зад Ателстан.

– Смукача – промърмори той.

– Какво?

– Смукача или поне част от него – отвърна Бледърсниф и му направи знак да го последва.

Ателстан взе една свещ и отиде при пристава, който стоеше над мръсен вързоп в един тъмен ъгъл. Бледърсниф го разгърна и свещеникът се извърна с ужас. В него имаше човешки крак или поне част от него, отрязана над коляното сръчно и гладко като парче плат от опитен шивач. Ателстан се вторачи в кървавия крайник и обсипаната с петна кожа.

– Мили Боже! – той ахна и усети миризмата на разложение от леко подпухналата плът. – Покрий го, човече! Покрий го!

Той угаси свещта и застана на най-горното стъпало, вдишвайки с пълни гърди свежия утринен въздух. Чу Бледърсниф да застава зад него.

– Защо мислиш, че е на Смукача?

– Нали помниш, отче, той винаги забавляваше клиентите в кръчмата с разкази за старата си рана от войната – стрела го улучила в крака. Непрекъснато показваше белега си като свята реликва.