Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Защо питате за всичко това? – попита отец Питър, докато излизаха от църквата.

– В Лондон бе извършено убийство, отче – отвърна Кранстън, хапейки устни. – Надявахме се пътуването ни дотук да донесе нови доказателства. Забелязал ли си нещо необичайно в селото?

– Какво?

– Каквото и да е – умолително каза Ателстан. – Има ли новини, носят ли се някакви слухове за семейство Бъргиш?

Свещеникът поклати глава. Ателстан и Кранстън се спогледаха отчаяно, излязоха от църквата и се върнаха в дома на свещеника, където момчето нагъваше втора купа супа, лакомо като гладно куче. Когато приближиха, то се сви в един ъгъл. Отец Питър ги покани с жест да седнат отново на местата си и им наля ейл от каната до вратата на малкия килер.

– Не – повтори той и седна на стола, стиснал чашата си. – В Удфорд е спокойно. Още по-спокойно, откакто Бъргиш ги няма.

– Какво стана с къщата им?

– Кралските пратеници я запечатаха. Оттогава никой не е влизал там – свещеникът се изкашля. – Знам го със сигурност. Шерифът на Есекс ми плаща дребна сума, за да следя дали печатите на вратите или прозорците не са счупени – той погледна към Кранстън. – И те са недокоснати. Нали вътре няма нищо. Цялата покъщнина беше изнесена, покривът се срути, околните ливади и ниви бяха продадени.

– Нямаше ли друг наследник?

– Поне аз не съм чувал за такъв – отец Питър внезапно отдръпна чашата от устните си: – Небеса! – възкликна той. – Имаше нещо. Да – прошепна той възбудено, – преди три-четири години се случи нещо много странно. Беше като в сън. Кога точно стана? О, да, в началото на коледните пости. Забравил съм точната година. Бях отслужил сутрешната литургия, закусих вкъщи и се върнах да почистя олтара – отец Питър се взря в огъня. – Влязох в нефа и с изненада видях един човек с плащ и качулка, коленичил на входа на параклиса на Девата.

– Където е погребан Марк Бъргиш?

– Да, да. Доближих се тихо и в началото мъжът не ме видя. Но когато това стана, се изправи много бързо, придърпа качулката си, мина покрай мен и излезе, без да отвърне на поздрава ми. Зърнах само сиви кичури коса и бяла, добре подстригана брада – отец Питър отпи от чашата. – Бяха минали години, откакто бях видял за последен път Бартоломю Бъргиш и го смятах за отдавна мъртъв, но ми се струва, че мъжът, когото зърнах онази студена декемврийска сутрин, беше самият сър Бартоломю. Имаше неговата походка и стойката на професионален войник.

Ателстан развълнувано се приведе напред, питайки се дали сър Бартоломю беше жив. Той ли беше кървавият убиец, дебнещ жертвите си?

– Продължавай, отче – каза той тихо.

– Не споменах за това пред никого. Селяните щяха да помислят, че пия или че губя ума си – той се усмихна на Ателстан. – Ти знаеш, братко, как овцете обичат да клюкарстват за пастира си.

Ателстан му се усмихна в отговор и хвърли кос поглед към Кранстън, който беше застинал с отворена уста при разкритието на отец Питър.

– Година по-късно – продължи свещеникът, – на Вси светии бях в селската кръчма. Есента беше дошла, времето застудя, стана по-сурово. Говорехме за смъртта и си разказвахме страшни истории за духове. Кръчмарят, Бог да го прости – междувременно почина – изведнъж се обади и каза, че е видял духа на Бартоломю Бъргиш. Разбира се, другите му се изсмяха, но той настоя и каза, че горе-долу по онова време, когато на мен ми се стори, че видях сър Бартоломю, някакъв странник пристигнал в селото късно вечерта и спрял да хапне и пийне в кръчмата. Бил с плащ и ниско спусната качулка, и почти не говорел, освен за да си поръча яденето – отец Питър притвори очи. – Кръчмарят каза, че човекът явно искал да го оставят сам. Все пак, Удфорд е на пътя за града. Много от пътниците не обичат да разговарят с местните хора. Както и да е, странникът се канел да си тръгне, когато прислужницата изпуснала една чаша. Мъжът се обърнал и за миг кръчмарят видял лицето му. Кълнеше се, че бил Бартоломю Бъргиш.

Отец Питър въздъхна:

– Разбира се, аз премълчах това, което бях видял, но бях заинтригуван. Отидох до старото имение близо до Бъксфийлд. Помислих си, че ако е бил Бъргиш, сигурно щеше да влезе в стария си дом. Но открих, че нищо не е пипано – той вдигна рамене и разпери ръце. Само това мога да ви кажа. Един Бог знае дали човекът, когото сме видели с кръчмаря, е бил сър Бартоломю. Не съм чувал други слухове за внезапното му завръщане от чужбина или от гроба, та бях забравил за това.

– Отче – настоя Ателстан, – моля те, спомни си кога се случи това. Преди три или четири години?