Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Свещеникът отвори очи. Пълното лице на Кранстън, сбръчкано от загриженост, се бе надвесило над него:

– Братко, какво има?

Ателстан го погледна.

– Сър Джон, просто сънувах – той вдигна ръка и избърса потното си лице. – Сънувах – повтори той.

– Явно сънят не е бил приятен.

– Не, сър Джон. Някаква нощна сукуба със силата на хиляда скорпиони покори ума ми.

Кранстън го погледи въпросително и Ателстан се усмихна.

– Шегувам се. Мисля, че кошмарът ми се дължеше повече на трапезата, отколкото на отвъдното. Прекалено много ядохме снощи.

– Вчера си е за вчера, днес си е за днес – отвърна важно Кранстън. – Хайде, братко, зазорява се.

Ателстан стана бързо, прочете една молитва и се изми с ледена вода от очуканата калаена кана. Събраха вещите си и слязоха в студената, пуста кръчма. Огънят не беше запален и помещението не изглеждаше уютно и весело като предната вечер. Бързо закусиха с топли овесени хлебчета и подсладено вино, оседлаха конете и отново поеха по пътя.

Денят като че ли щеше да бъде хубав. Бледото слънце се канеше да изгрее, превръщайки мрака в мъглива сивота. Конете им отново поеха по замръзналия път. И двамата внимаваха да избягват дупките, чиято дълбочина понякога достигаше човешки ръст и можеха да предизвикат падането и дори смъртта на непредпазливия ездач и коня му. Полето беше пусто и тихо. Ателстан потръпна, когато си спомни кошмара си и зловещата тишина в него. Живият плет от двете страни на пътя още беше покрит с дебел сняг, а полята зад него бяха сковани под ледена покривка. Ято гладни гарвани кръжеше шумно в кръг над малка дъбова горичка; клоните на дърветата бяха черни на фона на просветляващото небе.

– Ще ми се да бях в Лондон – измърмори Кранстън. – Мразя проклетата провинция, мразя тишината.

Ателстан зърна нещо цветно в канавката край пътя и приближи коня си, за да го огледа. Там лежеше труп на замръзнал старец в широка излиняла роба, която го покриваше от главата до коленете. Ателстан затвори очи и прошепна молитва, когато видя синьочерните дупки, които гладните гарвани бяха издълбали в мършавата, безкръвна плът.

– Дано почива в мир! – промърмори Кранстън. – Братко, нищо не можем да направим.

Продължиха през притихнало, спящо село, единствените признаци на живот бяха няколко облака черен дим. След час езда доближиха Лейтън. На кръстопътя съзряха група селяни, скупчили се около почернял ешафод. За радост желязната клетка, която висеше на него, беше празна. Селяните се бяха събрали около труп, а до тях двама яки работници копаеха вкаменената земя в подножието на ешафода. Мотиките и кирките им дълбаеха плитка яма, а дъхът им излизаше на облачета във въздуха. Ателстан погледна към Кранстън. Коронерът сви рамене, но ръката му се плъзна под наметката, за да се увери, че лесно може да извади камата от канията. При наближаването на ездачите селяните се обърнаха. Старица с жълто, набръчкано от възрастта лице и мършаво тяло, увито в изтъркана кравешка кожа се затътри към тях.

– Добро утро! – извика тя. – Странници по този път? – Мътните ѝ очи се усмихнаха лукаво на Ателстан. – Добро утро, отче. Рядкост е да видиш свещеник толкова рано.

– Майко! – извика Кранстън в отговор, като разхлаби шала около устата си. – Добре е да видиш какъвто и да било човек в това проклето време. Какво правите?

– Погребваме Едуиг.

– Тук ли? – попита Ателстан. – Нямате ли църква, гробище?

Старицата вдигна мършава ръка.

– Елате да видите! Елате да видите!

Те подкараха колебливо конете към нея. Конят на Кранстън се подплаши, но Филомел прояви жив интерес към групата около ешафода. Когато коронерът и спътникът му наближиха, селяните се разделиха. Ателстан зърна зачервени, мръсни лица, мазни коси без блясък и по някой изпълнен с омраза поглед към охранените им коне и топлите вълнени наметки. Кранстън хвърли един поглед към тялото на Едуиг, затвори очи и се отдръпна. Селянинът беше обесен. Лицето му беше черно, езикът – полупрехапан, още стиснат здраво между жълтите зъби. Едното му око беше изскочило от орбитата и висеше гротескно върху посинялата буза.

– Мили Боже! – въздъхна Ателстан. – Какво е станало?

– Самоуби се – изкудкудяка старицата. – А ти знаеш закона, отче.

– Да, майко, знам закона – той погледна към малкия дървен кол, облегнат на ешафода. – Сър Джон, предлагам ти да продължим.

Коронерът не чака втора покана. Те обърнаха конете, пренебрегвайки сподавения кикот зад себе си. Ателстан затвори очи и произнесе първия псалм, за който се сети, за да прогони ужасите, които присъстваха неотменно в света на хората. Зад себе си чу тихите звуци от дървен чук, който забиваше кола през сърцето на самоубиеца.