Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Уоткин кимна и се отдалечи, мърморейки под нос за свещениците, които не се вслушват в разказите за тайнствени фигури, които вършат ужасни неща в църковните дворове. Докато го гледаше как се отдалечава, Ателстан въздъхна. Как да се справи с гробището, когато нямаше доказателства, че го заплашва някаква опасност? Провери дали вратата на църквата е заключена, потънал в мисли за Кранстън. Проблемът на коронера се оказа също тъй труден, както и ужасните убийства, които разследваха. Какво не беше наред с лейди Мод, питаше се Ателстан. Защо Кранстън не я попиташе направо?

Ателстан се усмихна, докато вървеше към своята къща. Странно, заключи той. Кранстън, който не се плашеше от нищо, което върви на два крака, сякаш се страхуваше от дребничката си съпруга. Ателстан провери дали прозорците и вратите на къщата са заключени, метна дисагите на гърба на протестиращия Филомел и двамата уморено тръгнаха по заледената пътека. Отби се в една пивница, за да остави съобщения при калайджията Таб за Бенедикта и Уоткин, които трябваше да заключат църквата след сутрешната литургия. Каза също да предадат на вдовицата, че ако иска, може да вземе Бонавентура у дома си. След това се върна на главния път, мина покрай манастира "Сейнт Мери Овъри" и по Лондонския мост. По средата спря да прочете една молитва за безопасно пътуване в параклиса "Сейнт Томас", после продължи.

Кранстън го чакаше в малката кръчма в Портсокън, веднага след Олдгейт, която се издигаше над вонящия градски канал. Коронерът изглеждаше в добро настроение. Ателстан реши, че е заради голямата празна чаша пред него, но сър Джон, който му намигна и се оригна, спазваше тайното си решение да не занимава повече Ателстан с грижите и тревогите си. Свещеникът изпи със сър Джон чаша подсладено вино, сгрято с нажежен ръжен и подправено с канела, после взеха конете си от конюшнята и поеха под тъмнеещото небе по пътя към Майл Енд. Кранстън още беше в добро настроение, подпомагано и приповдигнато от очевидно чудодейния мях, който никога не се изпразваше. Ателстан, уморен и натъртен от ездата, се молеше и ругаеше, докато Кранстън, който пърдеше и се олюляваше на седлото, бърбореше за какво ли не. Най-после свещеникът дръпна юздите на Филомел и хвана коронера за китките.

– Сър Джон – уморено каза той, – нямаме никакъв напредък по убийствата в Тауър. Колко време са ни отпуснали?

– Докато свършим – очите на Кранстън проблеснаха. – Стига, братко! Заповедите са си заповеди и никак не ми харесват мърморещи монаси, заледени пътища и пътувания в студа.

– Разказах ли ти за приготовленията на лейди Мод за Коледа?

Ателстан изпъшка, поклати глава и смушка Филомел, докато Кранстън го забавляваше с пиршеството, подготвяно от лейди Мод: глиганска глава, лебед, еленско, сладкиш с дюли и млечен крем с ябълки. Коронерът бърбореше като сврака, докато слабата светлина на деня угасна, здрачът се спусна като сив прашен облак и обви огромните заснежени пространства. Далечната гора изчезна в мъгливия мрак, който ги обгръщаше, пронизван само от единични светлинки, когато минаваха покрай някое село. Нямаше вятър, но беше мъртвешки тихо и убийствено студено.

– Сигурен съм – прошепна Ателстан, – че птиците ще замръзнат по дърветата, а зайците ще останат в дупките си из хълмовете.

Кранстън, чийто мях изненадващо се беше изпразнил, отвърна с кратка поредица оригвания. Минаха през кръстопът, където висеше черен, замръзнал труп с глава, извита на една страна и обезобразено лице, с което бяха пирували гарваните. Кранстън спря и посочи пътеката към светлина, която се мержелееше в далечината.

– Ще пренощуваме там, братко. Това е хубав, уютен хан – "Приятелят на бесилото" – той се наведе към Ателстан и се усмихна: – Въпреки името ще ти хареса.

Така и стана. Заведението беше чисто, добре преметено, със сигурна конюшня, а подът на пивницата беше наскоро посипан с ароматни треви, вътре гореше буен огън от натрупани цепеници. Единственото, което отблъсна Ателстан, беше идеята да сподели огромното легло с балдахин със сър Джон.

– Не, не, милорд коронер – промърмори Ателстан. – Настоявам да спиш сам.

– Защо?

– Защото, ако се претърколиш върху мен в съня си, ще ме смачкаш.

Сред шеги и смях те оставиха дисагите си там и слязоха в пивницата, където жената на кръчмаря им поднесе големи пайове е риба с хрупкава златиста коричка и вкусен сос, който прикриваше острата миризма на граниво. Ателстан тактично помоли кръчмаря да сложат допълнително легло в стаята им и яде почти така лакомо, както и Кранстън. Естествено, коронерът пи като за последно и когато се натъпка, се облегна на колоната на огромното огнище, оригна се и обяви, че е сит. Ателстан гледаше в пламъците и слушаше с едно ухо внезапно надигналия се вятър, който сега виеше и удряше по плътно затворените капаци.