Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Мислиш ли, че наистина е така? – попита той рязко Ателстан.

– Кое, сър Джон?

– Дали тази храна наистина помага на прокажените?

Ателстан погледна загърнатите в сиво фигури с тоягите и паничките за милостиня.

– Не знам – промърмори той. – Може би.

Прокажените го подсетиха за двамата, които бродеха в гробището на "Сейнт Ерконуолд". Някакъв спомен се раздвижи в мислите му, но тъй като не можа да разбере значението му, той го остави за по-късно. Завиха встрани от Фрайди Стрийт и Кранстън започна да разпитва минувачите къде се намира магазинът на Парчмайнър. Откриха го на ъгъла на Бред Стрийт – тясна двуетажна постройка с магазин отдолу и жилище над него. Отпред имаше сергия, но тъй като времето беше студено, сега тя беше празна и те влязоха вътре. Ателстан веднага притвори очи и вдъхна сладкия аромат на прясно почистени пергамент и велен. Миризмата му напомни живо за богатата библиотека и тихото помещение на архива в Блекфрайърс през дните му на послушник. Самият магазин представляваше малка белосана стаичка с рафтове, отрупани с листа пергамент, мастилници, пемза, пера и всичко, което би потрябвало някому в библиотека или канцелария.

Самият Джефри седеше на малко писалище. Той се усмихна и стана да ги поздрави.

– Сър Джон! – възкликна младежът. – Брат Ателстан, добре сте дошли! – Той изчезна в сенките, откъдето изнесе два стола. – Моля, седнете. Искате ли вино?

Изненадващо, Кранстън поклати отрицателно глава.

– Аз пия само със сър Джон – шеговито отвърна Ателстан.

Продавачът на пергамент се усмихна и седна зад писалището.

– Е, какво мога да направя за вас? Съмнявам се, че искате да си купите пергамент или велен, макар че, братко, имам най-хубавия в града. Членувам в гилдията и всичко, което продавам, носи техния знак – добродушното лице на Джефри разцъфна в усмивка. Той поклати глава. – Но вие едва ли сте дошли да купувате. – После стана сериозен. – Заради случилото се в Тауър е, нали?

– Само един въпрос – отвърна Кранстън, докато се опитваше да се намести на малкото столче. – Говори ли ти нещо името Бартоломю Бъргиш?

– И да, и не – отвърна Джефри. – Не го познавам, но съм чувал сър Фулк да говори за него, а веднъж Филипа произнесе името му в присъствието на баща си. Сър Ралф много се ядоса и веднага излезе. Разбира се, попитах Филипа защо. Тя само поклати глава и каза, че бил отдавнашен враг на баща ѝ, но отказа да ми каже нещо повече.

Ателстан внимателно наблюдаваше младежа. Беше ли възможно това апатично и доста женствено конте да е Червеният убиец, ужасният престъпник, който преследваше жертвите си в Тауър?

– Джефри? – поде той.

– Да, братко.

– Откога познаваш Филипа?

– От около две години.

– Харесваше ли те сър Ралф?

Продавачът на пергамент се усмихна.

– Да, един Бог знае защо. Не съм добър ездач и военната служба никога не ми е била присърце.

– Беше ли с него вечерта, когато умря?

– Да, както казах, бях с него в залата. Сър Ралф беше мрачен и пи доста.

– Беше ли пиян?

– Много.

– Ти ли му помогна да стигне до стаята си?

– Не само аз. Мастър Колбрук ми помогна. Отведох сър Ралф до горната площадка на стълбите в кулата на Северния бастион, но коридорът беше толкова тесен, че го оставих на Колбрук за останалата част от пътя.

– И ти прекара онази нощ при мистрес Филипа?

Младежът се почувства неловко и сведе поглед.

– Да. Ако сър Ралф беше разбрал, много щеше да се ядоса.

– Но нали е одобрявал това, че ухажваш единствената му дъщеря? – намеси се Ателстан.

– Мисля, че да.

– Защо? – излая Кранстън. – Както сам каза, ти не си войник.

– Не, не съм. Не съм лорд или рицар, а търговец, сър Джон, при това много добър. Аз съм един от онези, които заемат пари на краля, за да наема рицари – продавачът на пергамент посочи добре заредения си магазин. – Може да не изглежда кой знае какво, но печалбите ми са добри. Аз съм богат човек, сър Джон.

– Още нещо – усмихна се Ателстан. – Засегнахме го и преди. Отишъл си да събудиш сър Ралф. Какво стана?

– Пазачите отвориха вратата на коридора и я заключиха зад мен, както беше наредил сър Ралф. Отидох до стаята и се опитах да събудя коменданта. Не получих отговор, затова се върнах обратно. Казах на пазачите, взех ключа за стаята на Уитън. Канех се да я отключа, но размислих и отидох за Колбрук.

– Защо го направи?

Джефри направи гримаса.

– Заради тишината реших, че има нещо нередно, а и усетих студен повей под вратата на Уитън.