Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Братко?

– Да, сър Джон.

– Тази работа в Тауър може ли да е черна магия?

– Какво имаш предвид?

– Главата, която ми изпратиха.

Ателстан протегна ръка към пламъците.

– Не, не, сър Джон. Както казах, това не е работа на демон, а на нещо по-лошо – на душа, затънала в смъртен грях. Но чия? – Той погледна към сър Джон, който отново беше забил червения си нос в чашата с вино. – Това, което не мога да разбера – продължи доминиканецът, – е защо сега. Защо убиецът е избрал точно този момент? И откъде знае за ужасните събития около смъртта на Бъргиш?

– В какъв смисъл? – завалено попита Кранстън.

– Трябва да търсим мъж или жена без минало, някой, който внезапно се е появил на сцената, но всеки, с когото говорихме, си има някаква история.

Кранстън се оригна.

– Не знам – провлече той. – Все пак може да е черна магия, защото проклет да съм, ако мога да разплета тази история. Както казах на лейди Мод... – внезапно коронерът млъкна, взря се във винената си чаша и доброто настроение изчезна от лицето му.

– Хайде, сър Джон – тихо каза Ателстан. – Време е да спим.

За негова изненада Кранстън се съгласи, пресуши чашата и я тръсна на масата. Изправи се с олюляване и се усмихна доброжелателно на спътника си.

– Но вярваш ли, братко?

– В какво, сър Джон?

– В черната магия? Да вземем например тази история в гробището на църквата ти.

Ателстан се усмихна.

– Честно казано, сър Джон, повече се плаша от човешкото сърце, отколкото от зли демони. Сега ела да си починем.

Ателстан беше доволен, че е преценил добре момента, защото когато изкачиха паянтовото стълбище, Кранстън беше полузаспал и започна жално да нарежда колко му липсва лейди Мод. Доминиканецът го преведе по тъмния, студен коридор до малката стая. Положи го внимателно на леглото, свали ботушите му и го настани колкото можеше по-удобно. Коронерът се обърна, оригна се и тихо захърка. Ателстан се усмихна и зави огромното му тяло. Заспалият Кранстън приличаше още повече на огромната мечка във вътрешния двор на Тауър. Ателстан коленичи пред малкия прозорец, прекръсти се и тихичко произнесе псалма на Давид.

– "От дън душа викам към Тебе, Господи. Господи, чуй гласа ми." 20 20 Псалтир, пс. 129 – Б. Р.

Когато стигна до четвъртия стих, мислите на Ателстан се отклониха. Беше ли прав сър Джон, питаше се той. Дали страшният демон, Червеният убиец, не бродеше и в неговото гробище, и в лондонския Тауър? Той затвори очи, довърши псалма и тръгна към нара си. Известно време лежа, заслушан в силното хъркане на Кранстън, и заспа в почти същата секунда, когато в тъмното гробище на "Сейнт Ерконуолд" се замяркаха сенки и се събраха над прясно изкопан гроб.

В съня си Ателстан стоеше на тъмен кораб. Бушпритът, мачтата и платната бяха покрити с черен креп. На кърмата зад него един скелет, чието лице приличаше на зловеща бяла маска, държеше руля и му се усмихваше злобно. Морето беше спокойно и прозрачно като дебело, тъмно стъкло. Беззвездното небе над тях висеше над кораба като тъмносин балдахин, докато той се носеше към хоризонта, където яркочервена светлина озаряваше портите към ада. От едната страна на мачтата някаква фигура се разтресе в спазми. Ателстан зърна почернялото, разкривено лице на копача Пайк, свален от бесило. Свещеникът се обърна, когато някой го потупа по рамото. Брат му Франсис стоеше до него: лицето му беше синкавобяло под рошавата черна коса. Тънка червена струйка, подобна на змия, се стичаше от ъгъла на устата му, гърдите му бяха открита рана, в която бълбукаше кръв – тази рана бе станала причина за смъртта му.

– Избяга ли от манастира си, братко? – гласът му звучеше глухо.

Ателстан протегна ръка:

– Съжалявам, Франсис – прошепна той. После се огледа. Беше ли Кранстън тук? Сигурен беше, че чува гласа му.

Свещеникът отиде до входа на трюма и погледна надолу. Там клечеше гола жена; лицето ѝ беше скрито с черен воал, от устата ѝ излезе отвратителна жаба; около шията ѝ се беше увила кехлибарена змия, чиито тесни очи проблясваха като диаманти. Плъх с голям корем беше застанал до нея. Ателстан заслиза по стълбите. Зад жената, суров и невъзмутим, беше коленичил рицар в пълни бойни доспехи, ръцете му бяха отпуснати върху дръжката на големия двуостър меч. Трюмът миришеше на смърт и Ателстан почувства, че някой се притиска до него. Той се задърпа яростно, когато една ръка стисна рамото му.

– Ателстан! Ателстан! Братко, за Бога!