Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Мили Боже! – промърмори Кранстън. – Вие, свещениците, трябва да промените това. Един Бог знае защо се е самоубил нещастникът, трябва ли самоубиецът да се погребва до бесилка на кръстопът и да забиват кол в сърцето му?

– Епископите се опитаха да спрат това – отвърна Ателстан, – но учението на Христа в някои свои части е тънко и свободно като паяжина, затова и така го тълкуват някои сърца.

Минаха през Лейтън и тръгнаха по пътеката, която заобикаляше тъмната маса на гората Епинг и ги отведе в Удфорд точно когато църковната камбана би за вечерня. Селцето не беше предразполагащо: няколко селяни, увити с наметките си и с ниско смъкнати качулки, шареха наоколо и гонеха мършави пилета далеч от конете. Момчета носеха вода от кладенеца в очукани ведра, от някои прозорци домакини изхвърляха нощните гърнета по средата на улицата. Дори кръчмата беше още заключена и със спуснати капаци.

– Като село на мъртъвци – промърмори Ателстан.

– Да, може да се каже, братко – отвърна Кранстън през шала. – Студът е прекратил всякаква работа в полето.

Малко момче, пребледняло от студ, внезапно се появи и тръгна тържествено до тях, стиснало мръсна платнена торба в костеливата си ръка. Ателстан спря Филомел.

– Какво има, момче?

Хлапето се взираше с опулени очи в опашката на Филомел.

– Кажи ми, момче, какво искаш?

– Мама каза да ви следвам. И да чакам, докато конят вдигне опашка.

Кранстън се засмя.

– Чака да вземе фъшкиите – възкликна той. – Те са отлична тор, а когато се изсушат, горят добре и топлят.

Ателстан се усмихна, отметна качулката си, бръкна в кесията и хвърли пени на момчето.

– Вземи всичко, което пуснат конете ни, момче – тържествено разпореди той. – Ето ти и пени за труда. Познаваш ли семейство Бъргиш? Имат имение наблизо.

– Всички умряха – отвърна момчето, все така втренчило поглед в опашката на Филомел. – Къщата е извън селото, близо до Бъксфийлд, но е изоставена и затворена. Отец Питър ще ви разкаже – то посочи към покрития с плочи покрив на черквата, чиято камбанария от сив камък надничаше над върховете на дърветата.

– Тогава ще спрем там! – каза Ателстан и подкара Филомел в тръс.

Минаха през страничната вратичка в оградата около църквата и поеха по пътеката, която се виеше между дървета и обрасли гробове, докато стигнаха до норманската църква, издигната на билото на малък хълм. До нея имаше скромна двуетажна къща със сламен покрив, а на прозорците имаше само дървени капаци. Ателстан погледна назад. Момчето още беше зад тях – с едната ръка стискаше торбата, а в другата, стиснало юмрук, пазеше пенито от Ателстан, сякаш то беше ключът за райските порти.

– Вътре ли е отец Питър?

– Там ще е – отвърна момчето. – А за още едно пени ще се погрижа за конете ви.

Ателстан кимна и друга монета полетя във въздуха.

– Този младеж ще стигне далеч – промърмори Кранстън, когато слязоха от конете и почукаха на вратата.

Чуха как някой дърпа резето, вратата се отвори и отец Питър надникна навън. Гладко избръснатото му лице беше весело.

– Пътници в това време?

Отец Питър имаше силен провинциален акцент, но въпреки снежнобялата коса и леко прегърбените рамене, беше още енергичен и жизнерадостен. Едва дочака да се представят и ги покани в топлата, приятно миришеща стая, разбърбори се като сврака и започна да ги разпитва. Взе плащовете им и ги покани да седнат на пейката, която доближи към огъня.

– Коронер и доминиканец идват при мен – каза отец Питър с шеговито учудване и седна на столче до тях. Извади три глинени купи от малкия шкаф до огнището и им сипа щедро супа от черното котле, което висеше на желязна кука над пламъците. – Малко риба, билки и каквото е останало от зеленчуците ми – свещеникът извърна очи нагоре. – А, да, и малко лук.

Ателстан и Кранстън поеха горещите купи и засърбаха вкусната супа, която опари устите им, но вля малко топлина в замръзналите им стомаси. Отец Питър ги гледаше, докато се хранеха. Ателстан му се усмихна и остави купата.

– В момента е твърде гореща, за да се яде, отче – прошепна извинително той. – Дори не мога да я държа.

Но Кранстън не срещаше подобни затруднения. Той сърбаше шумно като лакомо куче и обра каквото беше останало с коричките хляб, които отец Питър сложи на дървена чиния пред него. Най-накрая коронерът се оригна, облиза устни и му подаде купата.

– Най-вкусното нещо, което съм ял от много време, отче – извинително промърмори той. – Благодарим ти за гостоприемството. – Коронерът протегна големите си ръце към пламъците. – Няма да те задържаме дълго. Познаваш ли семейство Бъргиш?