Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Свещеникът се вгледа в огъня.

– Да, преди три години – отвърна той. – Но не мога да ви кажа нищо повече – допълни той с усмивка.

Кранстън се приведе напред и го хвана за ръката:

– Отче, гостоприемството ти може да се сравни само с ценността на това, което ни каза – коронерът погледна Ателстан и се усмихна. – Хайде, братко, още няма обяд. Ако яздим по-бързо, може да стигнем обратно в града, преди да падне мрак – той погледна отец Питър. – Благодаря за гостоприемството, отче – обърна се и хвърли монета на момчето, което още стоеше в ъгъла. – А ти, момче, ще станеш добър оръженосец или търговец.

Те станаха, взеха плащовете си и начаса напуснаха Удфорд. Минаха през Лейтън, покрай ужасния ешафод с пресния гроб в подножието му, после излязоха отново на Майл Енд Роуд. Кранстън, който се беше отбил в една кръчма, за да напълни чудодейния си мях, не спираше да бърбори и размишлява.

– Възможно е, братко – изръмжа той за пореден път с устни, зачервени от гроздовия сок, – съвсем възможно е сър Бартоломю да е още жив и да се крие в Тауър или някъде наблизо, за да води своята мълчалива война на отмъщение.

– Сър Джон – отвърна Ателстан, – бих се съгласил, но къде би се скрил Бъргиш? Член на гарнизона ли е? Кухненски прислужник? Търговец, който има право на достъп?

Кранстън изпухтя.

– Или – продължи той – сър Бартоломю се крие като черен паяк в града, а други изпълняват ужасните му заповеди?

Кранстън спря коня си.

– Слушай, това е Странно – промърмори той.

– Кое?

– Преди три години Уитън бил разтревожен, разстроен, сякаш бил видял призрак. По същото време загадъчна фигура с плащ и качулка била забелязана в кръчмата близо до Тауър, същата личност, вероятно Бъргиш, била видяна и в Удфорд.

– Смяташ, че тревогата на Уитън е била предизвикана от повторната поява на Бъргиш?

– Разбира се.

– Но ако е така, какво е станало после с Бъргиш?

Двамата с Кранстън все още спореха, обсъждайки теориите си, когато стигнаха Олдгейт, дълго след като беше паднал мрак, и влязоха през малка портичка, изрязана в градската порта. Кранстън, пълен с вино и собствени теории, сега беше сигурен, че са стигнали до истината. Ателстан не му възрази. В крайна сметка, заключи той, пътуването им до Удфорд поне беше отклонило ума на коронера от постоянните терзания заради загадъчното поведение на лейди Мод.

Докато Ателстан и Кранстън се връщаха в града, хоспиталиерът Фицормонд още стоеше на двора на Тауър и гледаше огромната мечка, която гълташе остатъци от кухнята на Тауър. Подобно на Ателстан, Фицормонд беше очарован от звяра и тайно се възхищаваше на лудия Ред Хенд – единственият човек, който смееше да се доближи до животното. Въпреки че беше пътувал много, Фицормонд не беше виждал такъв огромен звяр. Повечето мечки бяха дребни и черни – понякога не по-високи от човек, но това огромно рошаво животно му напомняше на историите, които беше чувал от рицари, служили на тевтонския орден в дивите, мрачни гори на север. Как били виждали елени, два пъти по-големи от тези в Англия и зверове като този, който би могъл да счупи гръбнака на кон с мускулестите си лапи.

Внезапно мечката спря да яде и погледна рицаря с малките си свински очички, зачервени от омраза. Отвори уста и изръмжа гърлено, показвайки ужасните си, остри зъби. Големият звяр опъна тежката желязна верига, закрепена за нашийника му. Фицормонд отстъпи и мечката се върна при яденето, като го струпа на мръсна купчина, сякаш подозираше, че Фицормонд иска да ѝ го открадне. Рицарят потропа с крака, за да се стопли. Помисли си, че на другия ден ще напусне Тауър. Вече го беше казал на мистрес Филипа, когато се беше срещнал с нея и доста женствения ѝ годеник.

Фицормонд погледна към жестоките лица на водоливниците на църквата "Сейнт Питър ад Винкула". Да, каза си, утре щеше да плати на капелана да отслужи още една литургия за мъртвите му другари, после да се върне в града и да помоли да го изпратят на мисия далече от тази мрачна крепост.

Стресна се, дочул някакво свистене във въздуха. Вдигна поглед. Гарван? Не. Какво ли беше? Внезапно хоспиталиерът отстъпи назад в паника, защото мечката се надвеси над него, размахвайки огромните си лапи. Тя изрева яростно, черната муцуна и огромните челюсти бяха покрити с бяла пяна. Ръката на Фицормонд посегна към камата, докато мечката танцуваше като демон и дърпаше голямата верига, закрепена за стената. Какво му ставаше на това животно? Какво се беше случило?