Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Къде е Джефри? – попита Ателстан.

– Джефри Парчмайнър – отвърна Фулк – е един доста уплашен и глупав млад човек и може да има много недостатъци – рицарят не обърна внимание на гневния поглед на племенницата си, – но работи здраво. Има по-важна работа, отколкото да виси в Тауър и да отговаря на глупави въпроси, докато през това време избиват добри хора и убиецът се разхожда на свобода.

– Благодаря за речта, сър Фулк – отвърна Кранстън и се усмихна престорено на всички. – Имаме само един въпрос и – ще ме извиниш, сър Брайън, но става дума за едно име. Бартоломю Бъргиш – говори ли това име нещо на някой от вас?

Ателстан беше поразен от промяната, предизвикана от думите на Кранстън. Усмивката на коронера се разшири.

– Добре – обяви той. – Успяхме да привлечем вниманието ви – той хвърли бърз поглед към гневното лице на хоспиталиера. – Сър Брайън, вие няма нужда да отговаряте и ако проявите търпение, ще разберете защо питаме. И така – коронерът плесна с ръце, – Бартоломю Бъргиш?

– По дяволите! – изръмжа сър Фулк и застана в средата на помещението. – Не ни пробутвайте игрички, сър Джон. Бъргиш беше името, което брат ми сър Ралф не би позволил да се произнася в негово присъствие.

– Защо? – запита невинно Ателстан.

– Брат ми не можеше да го понася.

– Но те са били другари по оръжие.

– Били са – натърти Фулк. – Скарали се, докато били в Светите земи. По-късно Бартоломю бил убит на кораб, нападнат в Средното море от мавритански пирати.

– Защо? – излая Кранстън.

– Защо какво?

– Защо брат ви мразеше Бъргиш толкова много?

Фулк пристъпи по-близо и сведе поглед.

– Беше въпрос на чест – тихо каза той. Облиза устни и нервно погледна към Филипа. – Веднъж сър Ралф обвини Бартоломю, че обръща твърде много внимание на майка ти, съпругата на брат ми.

– Бяха ли основателни обвиненията? – попита Ателстан.

Изражението на Фулк се смекчи.

– Н-не – заекна той. – Ще бъда откровен – аз харесвах Бартоломю. Беше забавен и винаги мислеше най-доброто за хората. Беше любезен и благовъзпитан.

Ателстан внезапно забеляза някаква стоманена твърдост в характера на сър Фулк.

– Наистина си го харесвал, нали?

– Да, да. Бях много натъжен от новината за смъртта му – Фулк запристъпва на място и погледна към пода. – Честно казано – продължи той, – когато бях млад, ми се искаше Бартоломю да ми е брат, защото – прости ми, Боже – не харесвах Ралф – той вдигна поглед и очите му се замъглиха от тъга. – Преди години той и Бартоломю служеха в Тауър – Фулк се изкашля, за да прочисти гърлото си. – Брат ми беше вероломен и жесток. Отнесе се зле с Ред Хенд. Преби капелана, когато беше още млад свещеник.

Капеланът се изчерви от неудобство.

– Хайде, кажете истината! – Фулк се огледа и изръмжа като разярено куче. – Всички мразеха сър Ралф!

Мистрес Филипа пристъпи напред, пребледняла от гняв.

– Баща ми лежи под савана си и чака да бъде погребан, а ти говориш зле за него!

– Бог да ми прости, Филипа, казвам само истината! – Фулк протегна ръка. – Питай Растани! Кой изтръгна езика му, когато беше още момче?

Мавърът отвърна на погледа му, без да трепне.

– Истина е! – намеси се Фицормонд. – Точно заради него започна враждата между Бъргиш и Уитън.

Фулк отново се отпусна на пейката.

– Казах достатъчно – изръмжа той. – Уморих се от тези въпроси. Мистрес Филипа, баща ти беше негодник и никой тук няма да го отрече.

Кранстън и Ателстан стояха удивени от този внезапен изблик на ненавист и враждебност. Мили Боже, помисли си Ателстан, всеки тук би могъл да е убиецът на сър Ралф. Бъргиш е бил обичан. Дали някой в тази стая вярваше, че е Божият палач, който трябва да отмъсти за смъртта на един добър човек? Той се огледа.

– Няма ли да дойде днес мастър Парчмайнър? – попита той, възползвайки се от внезапното затишие.

– Не – уморено отвърна сър Фулк. – За Бога, отче, кой би искал да стои тук? Сред толкова много спомени и толкова много омраза.

Мистрес Филипа се беше сгушила на една от пейките, скрила лице в ръцете си. Сър Фулк отиде до нея и я потупа леко по рамото. Кранстън улови усмивката на лицето на Растани. Той ли е убиецът, чудеше се коронерът. Спомни си думите на Ателстан, че убиецът на Адам Хорн е използвал начин за оскверняване на тялото на един престъпник и предател, типичен за маврите.

– Видяхме достатъчно – прошепна доминиканецът. – Да си вървим.

– Само още един въпрос – заяви Кранстън. – Познавахте ли търговеца Адам Хорн?