Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Забравили са хляба – измърмори сър Джон.

Ателстан повика момичето и веднага им поднесоха пресни малки самуни бял хляб, увити в ленено платно. Докато ядеше, Ателстан си мислеше върху това, което бяха обсъждали. Изчака, докато сър Джон поутоли апетита си.

– Има едно нещо, което пропускаме.

– И какво е то? – избърбори с пълна уста Кранстън.

– Убийството на Хорн означава, че убиецът знае за нас, защо иначе би изпратил ужасния трофей в къщата ти?

– Защото негодникът е луд?

– Не, не, сър Джон. Това е предупреждение. Този убиец смята, че върши Божие дело. Праща ни послание: "Стойте настрана, докато не свърша работата си. Не се месете." – Ателстан остави лъжицата си. – Какъв ужас! – прошепна той. – да отрежеш нечии гениталии и да ги пъхнеш в устата на отрязаната му глава. Разбира се – добави той, – Фицормонд спомена за това.

– Какво?

– Каза, че египетският халиф би наказал така всеки, който наруши заповедите му. Главата и гениталиите се отрязвали и се излагали над градските порти в Александрия. Явно е, сър Джон – продължи той, – че нашият убиец е живял в Светите земи и знае за хашишините – това показват сусамената бисквита и ужасният начин да се обезобрази трупа на екзекутиран престъпник.

Кранстън остави ножа.

– Но кой е убиецът, братко?

– Не знам, сър Джон, но мисля, че трябва да отидем пак в Тауър и да поговорим с нашата група заподозрени.

– А после?

– Ще отидем в Удфорд.

Кранстън изстена.

– Сър Джон – настоя Ателстан, – не е далеч, само на няколко мили, минаваме през Олдгейт и тръгваме по Майл Енд Роуд. Трябва да открием дали Бъргиш се е завърнал и какво е станало със сина му. А и това ще ти даде време да помислиш по въпроса с лейди Мод – добави той.

Кранстън заби острието на ножа в парче сочно месо, промърмори съгласието си и продължи да яде така, сякаш животът му зависеше от това.

Ателстан и Кранстън се нахраниха и прекосиха Лондонския мост. Под тях черните води се лееха лениво, чуваше се как парчета лед се блъскат в зидовете, които пазеха сводестите дървени подпори от гнева на Темза. Минаха пред Билингсгейт. Въздухът миришеше на риба от сергиите, прясно заредени с херинга, скумрия, лин и даже щука, тъй като рибарските флотилии се възползваха от хубавото време.

Когато пристигнаха в Тауър, там цареше оживление. Като добър войник, Колбрук беше впрегнал гарнизона в работа, за да го разсее след дългата скука, предизвикана от мразовитото време и вероятно за да отклони собствените си мисли от скорошните убийства. Помощник-комендантът стоеше във вътрешния двор и даваше на висок глас заповеди на работниците, които потягаха катапултите, балистите и големите тарани. Неколцина стрелци стояха до глезени в кишата и се упражняваха на стрелбището, други войници се обучаваха под суровите заповеди на преките си командири. Ателстан смътно си спомни слуховете, че било възможно през пролетта французите да нападнат южните пристанища и дори да си пробият път по Темза, за да опустошат и изгорят Лондон.

Неудоволствието на Колбрук при вида на Кранстън и Ателстан беше повече от явно.

– Открихте ли убийците? – извика той.

– Не, мастър помощник! – извика в отговор Кранстън. – Но ще ги намерим. И тогава ще можете да издигнете бесилките.

Кранстън отстъпи встрани, за да направи път на един касапин и двама майстори на стрели, които търкаляха бурета с осолено свинско към склада. Коронерът сбърчи нос. Въпреки силните подправки и дебелия пласт сол свинското миришеше на гранясало; почувства как му се повдига, когато видя как изпод капака на бурето изпълзяваха насекоми. Закле се наум да не приема никаква храна от кухните или складовете на Тауър. След като разбра, че няма да се отърве от посетителите си, Колбрук се обърна, за да даде още заповеди. Ателстан се възползва от забавянето и отиде до мястото, където мечката, затънала в собствените си нечистотии, опустошаваше купчина отпадъци, сложени пред нея. Лудият Ред Хенд седеше наблизо като гном, очарован от голямата мечка.

– Доволен ли си, Ред Хенд? – попита тихо Ателстан.

Мъжът направи гримаса и размаха ръце във въздуха, сякаш имитираше мечката. Ателстан приклекна до него.

– Харесва ли ти мечката, Ред Хенд?

Лудият кимна, без да откъсва поглед от звяра.

– На рицаря също – завалено каза той и Ателстан усети, че мирише на вино.

– Кой рицар?

– Онзи с кръста.

– Фицормонд ли?

– Да, да, Фицормонд. Често идва да я гледа. Ред Хенд харесва Фицормонд. Ред Хенд харесва мечката. Ред Хенд не харесва Колбрук. Колбрук щеше да убие Ред Хенд.