Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Я стига, стари негоднико! – изрева Кранстън. – да не си се върнал към стария си начин на живот? Откъде взе пари, за да почистиш този разбойнически вертеп?

Джослин вдигна рамене и протегна ръката си с разперени пръсти.

– Имам нов съдружник – обяви той гордо, – който продал своята кръчма близо до Барбикан и се преместил през реката, за да се отърве от досадното любопитство на един коронер.

Кранстън изрева от смях и поведе Ателстан към отсрещния ъгъл, където една маса беше сложена на разстояние от останалите. Свещеникът се почувства доста неловко. До бъчвите с вино забеляза копача Пайк с още изцапани от пръстта на гробището ръце да разговаря задълбочено с група непознати. Голямата общност, помисли си Ателстан – селяни от заснежените поля край града, които се събираха, за да кроят размирици, да готвят измяна и да организират въстание. Пайк го забеляза и сдържано вдигна чашата си. Ателстан му се усмихна, но видя, че след няколко минути копачът стана и изведе събеседниците си от кръчмата.

Кранстън се облегна на стената, облиза устни и лакомо погледна към шунката и другите меса, които висяха от гредите, за да се сушат. Загледа как един прислужник пробива ново буре, а през отворената врата се виждаше и огромната пещ в кухнята, където Джослин печеше собствен хляб. Сега едно мърляво момче разравяше дървата и въглищата, за да се превърнат в бяла купчина пепел. Тогава щяха да сложат хляба вътре и да запечатат вратата на пещта. Когато тя изстинеше, хлябът щеше да бъде готов. Интересно място, размишляваше сър Джон, в сърцето на мизерния Съдърк, но ейлът и виното бяха винаги пресни, а храната вкусна. На една маса в другия край на кръчмата той зърна сребърен поднос за сол и подправки. Кранстън се почеса по главата. Толкова нови пари. Зачуди се лениво дали Джослин не се беше върнал към стария си начин на живот и не въртеше някаква дребна контрабанда.

Ателстан изучаваше Кранстън с ъгълчето на окото си. Настроението на сър Джон се беше пооправило, но Ателстан нямаше намерение да го гледа цял ден как се налива с вино. Кръчмарят се приближи с клатушкане.

– Милорд коронер, готов ли си да поръчаш?

Кранстън се загледа замислено в тавана.

– Без риба! – излая той. – Фазан или пъдпъдък, запечен до златисто и напълнен с подправки. Искам гъст сос. И пресен хляб!

– А преподобният отец? – запита саркастично Джослин.

– Преподобният отец – отвърна Ателстан спокойно – би искал купа гъста супа от праз, хляб и чаша вино, но водата да е повече от кларета.

Изчакаха Джослин да се отдалечи, крещейки към кухнята да им донесат поръчаното.

– Е, милорд коронер – попита Ателстан, – какво се е случило?

Кранстън описа накратко мрачните събития от началото на деня.

– Бях и в кметството – завърши той печално. – Кметът ясно ми даде да разбера колко ще бъде недоволен негова светлост херцогът на Ланкастър, регентът, от липсата на напредък. Очевидно Адам Хорн е бил негов приближен.

– Какво му отговори?

– Казах му, че пет пари не давам и правя каквото мога.

– Предполагам – каза доминиканецът, – че кметът е приел този красноречив отговор.

Кранстън се облегна на стената.

– Скарахме се, но аз съм достатъчно разумен, за да знам кога да спра. Обясних, че сме търсили Хорн, но не сме успели да го намерим – той погледна Ателстан, на лицето му се бе изписало самосъжаление. – Трябва да разреша въпроса с лейди Мод – прошепна. – Това ме побърква.

Ателстан изчака, докато прислужницата им поднесе чашите с вино.

– Сър Джон, нека разгледаме събитията от самото начало – доминиканецът вдигна ръка. – Не, важно е. Извини ме, но за момента трябва да отложим въпроса с лейди Мод.

Кранстън кимна навъсено.

– Сър Ралф Уитън – започна Ателстан – получил предупреждение, че ще умре заради ужасното злодеяние, което извършил преди години в Светите земи. Знам – тихо продължи той, – че сър Ралф е бил виновен. Затова на последните страници на часослова си е надраскал молитвите към свети Юлиан хоспиталиера 19 19 Според преданието свети Юлиан хоспиталиерът бил прокълнат да убие майка си и баща си. – Б. Р. .

– Кой е бил той?

– Рицар, който извършил ужасни убийства и цял живот търсел опрощение на греха си. Както и да е – продължи Ателстан, – сър Ралф се мести от покоите си в уж сигурната кула в северния бастион. Уплашен е и отказва да вземе дори слугата си мавър Растани. Пие много вечерта преди смъртта си и се прибира в спалнята си. Какво е станало после? – попита доминиканецът, опитвайки се да откъсне Кранстън от собствените му мрачни мисли.