Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– А харесваше ли Бъргиш? – попита бързо Ателстан. В очите на лудия проблесна някакъв спомен. – Познавал си го – продължи Ателстан. – Като млад войник е служил тук.

Ред Хенд отмести поглед.

– Не може да не го помниш – настоя Ателстан.

Лудият поклати глава и продължи да гледа мечката, но свещеникът забеляза как примигна, за да скрие сълзите, които напираха в безумните му очи. Ателстан въздъхна, изправи се и изтръска мокрия лед от расото си.

– Братко Ателстан! – излая Кранстън. – Мастър Колбрук е зает човек. Каза, че не може да си губи времето, докато ти говориш с лудия.

– Мастър Колбрук трябва да разбере – отвърна Ателстан, – че е трудно да се прецени кой е нормален и кой е луд, и че единствено Бог може да отсъди непогрешимо.

– Отче, не исках да те обидя – обади се Колбрук, докато сваляше конусовидния си шлем и го слагаше под мишница. – Но трябва да командвам гарнизон. Ще направя каквото искаш.

Ателстан се усмихна.

– Добре! Къде е тялото на Моубри?

Колбрук посочи към "Сейнт Питър ад Винкула".

– Пред олтарната преграда. Утре ще бъде погребан в гробището на църквата "Ол Халоус".

– В ковчег ли е?

– Не, не.

– Добре, искам да видя тялото, а след това с милорд коронера искаме да поговорим с всички, засегнати от смъртта на сър Ралф.

Колбрук изстена.

– Тук сме по заповед на регента – рязко каза Ателстан. – Когато всичко приключи, мастър помощник-комендант, ще докладвам за подкрепата в разследването, която ни е била оказана или за липсата ѝ. Ще разговаряме с всички в параклиса "Сейнт Джон".

Колбрук се усмихна насила и побърза да се отдалечи, крещейки на войниците си да потърсят сър Фулк и останалите. Кранстън и Ателстан отидоха до "Сейнт Питър". Църквата беше студена и влажна – мрачно и неприветливо място. Цилиндричните колони в нефа сякаш охраняваха тъмните пейки. Най-горе малко прозорче с розетка пропускаше малко светлина. Олтарната преграда беше от полиран дъб и пред нея, заобиколени от свещи, бяха положени телата на сър Ралф Уитън и сър Джерард Моубри. Балсаматорите бяха сторили всичко по силите си, но и Кранстън, и Ателстан усетиха лъха на разложение. Двата трупа бяха покрити със савани и положени върху плетени носилки на дървени подпори. Кранстън отстъпи и направи знак на Ателстан да приближи.

– Хапнах твърде много, братко – промърмори той. – Виж каквото искаш и да се махаме.

Ателстан се подчини с готовност. Тялото на сър Ралф пренебрегна, но повдигна знамето с кръста на хоспиталиерите и савана от тялото. Не искаше да гледа лицето на Моубри.

Беше се нагледал на смърт. Вместо това огледа бледите крака на хоспиталиера и взе една свещ, за да проучи по-внимателно моравожълтата синина в горната част на десния пищял. Доволен, той отново го покри, върна свещта на мястото ѝ, коленичи пред олтара и излезе от църквата. Кранстън го последва колкото можеше по-бързо. Застанаха на стълбите към галерията и с наслада задишаха свежия, студен въздух.

– Боже мой, сър Джон – промърмори Ателстан, – винаги съм смятал, че "Сейнт Ерконуолд" изглежда зле, но ако някога пак го направя, напомни ми за тази църква и ще си затворя устата.

Кранстън се усмихна.

– С удоволствие, братко. Намери ли това, което търсеше?

– Да, сър Джон. Мисля, че сър Джерард не е бил блъснат от стената. Някой е сложил копие или парче дърво в горната част на стълбите, докато хоспиталиерът е бил на обичайното си място в другия край на пътеката, близо до Солната кула – Ателстан изду устни – Да, може да е било направено в мрака, докато сър Джерард е бил унесен в мислите си – той присви очи и се взря в далечната стена на Тауър. – Прозвучала камбаната. Моубри забързал по пътеката. Отдалеч не видял препятствието, спънал се в него, залитнал и полетял от стената.

– Но ние не знаем кой е бил камбаната или е сложил пръта на пътеката. Спомни си – продължи Кранстън, – че освен Фицормонд и Колбрук всички са били в покоите на мистрес Филипа.

– Колбрук може да го е направил – отвърна доминиканецът. – Може да е видял рицаря на стената, промъкнал се е, сложил е пръта и по един или друг начин е бил камбаната.

– Но нямаме доказателства.

– Не, сър Джон, нямаме, но ги събираме. Малко по малко – Ателстан въздъхна. – Само времето ще покаже дали ще успеем.

Те откриха Колбрук и останалите насядали на пейките в параклиса "Сейнт Джон". Неудоволствието им, че са били призовани, беше явно. Хамънд седеше почти с гръб към тях, Фулк се беше отпуснал и зяпаше в тавана; Растани изглеждаше по-уверен и Ателстан улови подигравателния поглед на тъмните му, блестящи очи. Колбрук крачеше напред-назад, сякаш беше на парад, а мистрес Филипа се беше облегнала на стената и гледаше тъжно към вътрешния двор.