Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Още един негодник! – просъска сър Фулк. – Да, да, сър Джон. Хорн беше приятел на брат ми.

– Е, мъртъв е – безизразно съобщи Кранстън. – Открит е убит снощи сред руините северно от тук.

Фицормонд изруга тихо. Останалите вдигнаха тревожно очи.

– Питам се къде сте били всички вие по това време – продължи Кранстън.

– По дяволите, сър Джон! – отсече Колбрук. – След като ледът се стопи, всеки би могъл да влезе и излезе през някоя странична порта.

Кранстън се усмихна леко. Помощник-комендантът беше прав: щеше да е невъзможно да установят със сигурност кой къде е бил. Хорн можеше да е убит по всяко време между здрача и зората.

– Хайде, сър Джон – подкани го Ателстан.

Кранстън направи знак на Колбрук да се отдръпне и те си тръгнаха без поздрав. Почти не проговориха, докато не взеха конете си и не напуснаха Тауър, насочвайки се към Ийстчийп.

– Бог да ни е на помощ! – наруши внезапно тишината Кранстън. – Колко омраза се крие в човешкото сърце, братко!

– Да – отвърна Ателстан, насочвайки леко Филомел надалеч от покритата със сняг канавка по средата на улицата. – Може би всички трябва да помним това, сър Джон. Дребната завист и малките недоразумения могат да разпалят искрите на свадата така, че да лумне огънят на омразата.

Кранстън погледна Ателстан с ъгълчето на окото си и се усмихна на скритото му напомняне: онова, което важеше за сър Фулк и другите в Тауър, се отнасяше и до отношенията му е лейди Мод.

– Сега накъде, братко? – попита той.

– В магазина на мастър Парчмайнър, близо до "Сейнт Пол".

– Защо? – попита коронерът.

– Защото, драги ми Кранстън, той не беше с останалите в Тауър, а трябва да разпитаме всички.

Минаха по Кендълуик Стрийт и навлязоха в Тринити – процъфтяваща част от града, в която Ателстан рядко стъпваше. Къщите бяха големи и внушителни; долните им етажи бяха построени от здраво дърво, а издадените стени над тях представляваха конструкция от черни греди и бяла мазилка. Покривите бяха покрити е плочи за разлика от къщите на много от енориашите на Ателстан, които се задоволяваха с тръстика и слама. Голяма част от прозорците бяха от истинско стъкло, защитено с дърво и желязо. Прислужниците от тези къщи редовно изхвърляха в канавките водата, в която бяха прали, затова улиците не воняха, както в Съдърк. Пред някои от внушителните входни врати стояха въоръжени мъже с ливреи с натруфените гербове на господарите си: мечки, лебеди, дракони, лъвове и други странни зверове. Набити, охранени търговци се разхождаха под ръка със закръглените си съпруги в рокли от коприна и кадифе, изящно украсени със ситни перли. Двама каноници излязоха наперено от катедралата, облечени в дебели вълнени роби, обточени с хермелин. Група адвокати с дрехи в червено, лилаво и алено с гарнитури от агнешка вълна минаха надуто покрай тях, отметнали плащовете си назад, за да покажат украсените си пояси.

Наоколо се мотаеха прасета със звънчета на шиите, което означаваше, че са собственост на болницата "Сейнт Антъни" и не могат да бъдат колени. Стражи с тояги с метални накрайници разпръскваха птиците и укротяваха разлаялите се кучета, докато приставите се опитваха да прогонят някакво странно създание, облечено като сврака в чернобели дрипи. Човекът обяви гласовито, че носел в очуканото си ковчеже някои от най-чудодейните християнски реликви:

– Един от зъбите на Карл Велики! – викаше той. Два крака от магарето, което е яздила Дева Мария! Черепът на слугата на Ирод и някои от камъните, които Христос превърнал в хляб!

Ателстан възпря приставите, които тормозеха нещастника.

– Казваш, че имаш камъни, които Христос е превърнал в хляб? – попита доминиканецът, сдържайки с мъка смеха си.

– Да, братко – отвърна продавачът на реликви с блеснали от надеждата за печалба очи.

– Но Христос не е превърнал камъните в хляб. Дяволът го карал, но той отказал.

Ухиленият Кранстън също приближи, за да види реакцията на шарлатанина. Продавачът на реликви облиза сухите си устни.

– Разбира се, че ги е превърнал, братко – почти прошепна той. – От надежден източник знам, че когато Сатаната си тръгнал, Христос го направил, но после отново превърнал хляба в камъни, за да не се изкуши да яде. Ще ти струва само едно пени.

Ателстан бръкна в кесията си и извади една монета.

– Ето – той я сложи в мръсната лапа на мъжа. – Не е за камъка, задръж го. Възнаграждавам съобразителността ти.

Продавачът остана c отворена уста, а Ателстан и Кранстън продължиха, кискайки се тихо на бързата му реакция. Отминаха една от портите на "Сейнт Пол", наречена "Малката", където един послушник хранеше група прокажени с плесенясал хляб и парчета гранясало месо по наредба на градските съветници, които твърдяха, че такава храна помагала при болестта им. Кранстън ги погледна е отвращение.