Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Отче! – прошепна помощникът му Крим.

Стреснат, Ателстан вдигна поглед.

– Отче – повтори усмихнато момчето, – внезапно престана да се молиш!

Свещеникът се отърси от унеса си.

– Молим те, свети Архангел Михаиле – произнесе той последната молитва, – да приемеш душата на този наш брат. – Той млъкна. Как трябваше да го нарече? Смукача? Какво щяха да помислят ангелите за подобно име? – Приеми душата на нашия брат Смукача – продължи той смело – в лоното Авраамово.

Свещеникът погледна към паството, но всички бяха коленичили и свели глави, за да скрият усмивките си. Опитвайки се да прикрие смущението си, Ателстан направи знак на Уоткин и Пайк да вдигнат носилката и да последват към гробищата него и Крим, който носеше запалена свещ. Навън студеният вятър угаси свещта. Момчето се подхлъзна на леда и падна по гръб, ругаейки толкова силно, че Ателстан трябваше да прехапе устни, за да запази скръбното си изражение. Прекосиха самотното, обитавано от духове гробище до плиткия гроб, който беше изкопал Пайк. Ателстан зърна двамата прокажени, увити в наметките си, близо до костницата. Внезапно си спомни клончето, с което им подаваше нафора през процепа. Усмихна се. Оттам беше мазилката. Стигнаха гроба. Пайк и Уоткин безцеремонно изтърколиха стария пияница в плитката дупка и докато Ателстан мърмореше молитви, бързо го покриха със заледени буци глина. После свещеникът прочете последна молитва над гроба, Уоткин изрази мрачно надеждата, че тялото ще си остане там и всички се върнаха обратно в църквата. Ателстан предпочете да пренебрегне намека на боклукчията. Мародерите, които и да бяха те, сякаш бяха изчезнали. Може би се бяха преместили да тормозят някой друг нещастен свещеник. Той прекоси нефа и влезе в малката, леденостудена ризница. И подскочи, когато една огромна фигура изскочи от сенките.

– Сър Джон! – извика той. – Защо се прокрадваш като крадец в нощта?

Кранстън се усмихна лукаво.

– Трябва да говоря с теб, братко, но не тук.

Ателстан го изгледа внимателно:

– Пил ли си, сър Джон?

Кранстън се ухили самодоволно.

– И да, и не. Побързай! Ще почакам, докато се преоблечеш.

Ателстан прикри раздразнението си. Свали филона и столата, закачи ги набързо в шкафа, даде на ококорения Крим пени за помощта, после покани сър Джон обратно в църквата. Махна с ръка на Бенедикта, която стоеше близо до купела за кръщенета.

– Заключи ризницата, моля те – прошепна ѝ той, – а после и църквата. – Обърна се и извика: – Уоткин!

Боклукчията се приближи бавно, без да изпуска от очи сър Джон.

– Уоткин – довери му Ателстан, – известно време ще отсъствам. Увери се, че свещите са угасени и църквата е в безопасност, а ако толкова те е грижа за гробището, остани на пост там.

Клисарят придоби обидено изражение и на свещеника му се прииска да си прехапе езика. Не беше възнамерявал да е толкова остър, но внезапната поява на Кранстън го беше подразнила. Той поведе коронера навън. Кранстън видя Бонавентура да приближава с подскоци, за да го поздрави, но не искаше проклетата котка да се търка в крака му, затова избута Ателстан навън, да вземат конете си.

– Последвай ме, Мефистофеле мой – прошепна той, – на топло и сигурно място.

Прекосиха утъпкания път, промъквайки се между тежките каруци и подкараха конете към Лондонския мост и уютната топлина на кръчмата "При шарения кон". Макар да беше истински вертеп, Кранстън я харесваше, защото ейлът беше добър, виното хубаво и храната – отлична. Разбира се, коронерът лично познаваше Джослин – кръчмаря.

– Голям грешник – така го беше описал веднъж той, – който ще успее да влезе в рая, защото ще е откраднал портите.

Ателстан беше съгласен с него: собственикът на "При шарения кон" беше еднорък бивш пират, който веднъж беше обяснил поверително на свещеника, че би искал да ходи на църква, но от миризмата на тамян винаги му прилошавало. Стори му се Странно, че току-що беше погребал Смукача, който миеше чиниите и чашите в същата тази кръчма. Ателстан се огледа. Мястото изглеждаше по-чисто – стените бяха прясно варосани, гредите – наскоро боядисани, а тръстиките на пода – свежи и приятно ухаещи. Джослин се приближи към тях. По нашареното със спукани кръвоносни съдове лице на стария разбойник играеше широка усмивка, а здравата му ръката почесваше брадата, предчувствайки добрата печалба. Сър Джон беше ненадминат пияч и всички кръчмари в града го обичаха.

– Милорд коронер – Джослин се поклони шеговито, – добре дошъл в моята скромна обител.