Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Той се озъби. Сега може и да беше дебел и богат търговец, но преди петнайсет години се беше бил като рицар, рамо до рамо с мъже, които не се бояха от нищо на този свят. Да, беше виновен не по-малко от Уитън. Фицормонд и Моубри бяха мекушави, можеха да си пъшкат и стенат, че вината не е тяхна, но Хорн се беше съгласил с плана на Уитън и с печалбата беше развил процъфтяваща търговия.

Погали дългата кама, която беше сложил в кесията си, досегът с металната плетеница на дръжката го поуспокои. Ако наблизо имаше убиец, вдъхна си той смелост, най-добре да го нападне, вместо да чака да го убият. Чу се крясък на бухал. Хорн изръмжа:

– Нека адските хрътки изскочат от черната бездна на сатаната! Ще отвърна на всеки удар!

Безсмисленото перчене го успокои и той тръгна към руините, покрити със сняг. Старите хора разправяха, че някога великият Цезар имал дворец тук. Обзет от смесица от страх, ужас и насилена смелост, Хорн стигна до средата на развалините и седна там. Чувстваше се в по-голяма безопасност въпреки мрака – белият сняг и крехкият лед щяха да го предупредят за приближаването на убиеца.

Търговецът огледа разрушената римска вила. На няколко метра от него имаше полусъборена стена. Хорн я погледна презрително. Ако убиецът беше там, трябваше да прекоси двора, за да стигне до него, а той си носеше нещо специално. Малък арбалет висеше от колана му, вече зареден. Мракът се сгъсти. Хорн изучаваше светлините на града. От виното, което беше изпил през деня, от усилията и страха, се почувства затоплен и сънлив. Леден повей на вятъра го накара да се увие по-добре в наметката и да се размърда, за да поддържа движението на горещата кръв във вените си. Търговецът се огледа в сгъстяващия се мрак и смелостта му започна да избледнява, докато той се питаше кой ли може да е загадъчният му благодетел. Хорн затвори очи, полузаспал, дремещ. Така го беше учил Бартоломю Бъргиш.

– Почивай когато можеш, скъпи ми Адам. Истинският войник винаги яде, пие, спи и взема жена, когато му се предостави възможност.

Хорн се усмихна на себе си. Смел, опасен човек! Истински паладин! Хорн го беше харесвал, но Ралф Уитън винаги беше завиждал на Бартоломю, защото беше по-добър войник от него. Но дали нямаше и нещо повече? Това, че жената на Уитън се беше държала твърде мило с младия Бартоломю, когато известно време беше служил в Тауър. Хорн се изкиска тихичко. Странно съвпадение, на същото място Уитън беше намерил смъртта си. Хорн вдигна поглед. Беше ли чул някакъв звук? Застина, напрегнал слух, но само граченето на гарваните и далечният лай на фермерско куче нарушаваха мразовитата тишина. Той неспокойно размърда крака. Щеше да изчака още няколко минути и да си тръгне. Погледна към земята. Зачуди се кой ли беше убиецът. Можеше ли да е хоспиталиерът Фицормонд? Или Фулк, братът на сър Ралф? Той познаваше добре Бъргиш. Или някой друг, повярвал си, че е Божи пратеник на земята, за да раздава правосъдие и възмездие? А може би Бъргиш беше оцелял, бяха го взели в плен и след години се беше добрал тайно до Англия, за да отмъсти кърваво на враговете си? Или пък неговият син и наследник... Наистина ли беше загинал във Франция или бе научил за ужасната съдба на баща си и се беше върнал, за да преследва убийците му?

Хорн задъвка долната си устна. Не можеше да отрече факта, че беше убиец, че беше участвал в убийството на Бъргиш. Понякога нощем тази мисъл го караше да се събужда с писък. Затова ли Бог не му беше дарил син или наследник? Хорн чу шум, скочи ужасен и се взря в привидението до старата стена.

Беше мъж, облечен в рицарска броня, с червения кръст на кръстоносците на гърдите и лице, скрито от онзи, същия шлем! Същият стоманен конусовиден шлем с орлови криле от двете страни и синия плюмаж отгоре. Смразяващ ужас стегна сърцето на Хорн.

– Боже мой! – прошепна той. – Това е Бъргиш!

Или беше привидение от ада? Фигурата в бойни доспехи просто си стоеше там с леко разкрачени крака, а ръцете с ръкавици стискаха дръжката на голям двуостър меч, чието острие почиваше на едното ѝ рамо.

– Ти ли си, Бъргиш? – изсъска Хорн.

Привидението приближи. Само хрущенето на твърдия лед под тежките ботуши нарушаваше тишината.

– Адам! Адам! – Гласът не беше на Бъргиш, но звучеше печално и глухо. – Адам! – повтори гласът. – Аз се върнах! Дойдох за отмъщение! Ти, моят другар по оръжие, приятелят, за когото бих дал живота си – едната му ръка се протегна напред. – Ти ме предаде! Ти, Уитън и останалите!

Внезапно Хорн се размърда и ръката му посегна към малкия арбалет, който висеше от колана му.