Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Те се обърнаха и тръгнаха по средата на Чийпсайд, защото топящият се сняг започна да пада от наклонените покриви, покрити с плочи. Къщата на Хорн изглеждаше пуста, над вратата нямаше фенер, само поувехнал коледен венец. Кранстън отстъпи назад и погледна прозорците със стъкла в оловни рамки.

– Не се вижда светлина от свещи – промърмори той.

Ателстан придърпа Бенедикта по-близо до стената на къщата, за да я предпази от снега, който падаше от малкия свод над входната врата. Вдигна голямото месингово чукче във форма на драконова глава и удари силно. Отговор не последва, затова повтори. Чуха ситни стъпки и едно момиче с бледо лице отвори вратата.

– Тук ли е съветникът Хорн? – попита завалено Кранстън.

Момичето поклати безмълвно глава.

– Кой е? – попита глас от тъмнината зад нея.

– Лейди Хорн? – попита Кранстън. – Аз съм сър Джон Кранстън, коронер. Вие ли пратихте съобщение днес на шерифите в кметството?

Жената излезе от тъмнината, изпитото ѝ лице изглеждаше още по-бледо на светлината на свещта, която носеше. Бузите ѝ бяха мокри от сълзи, очите – обградени е тъмни сенки и тъжни, а посивялата ѝ коса висеше на несресани кичури под белия воал.

– Сър Джон – тя се усмихна насила. – Най-добре влезте. Момиче, запали факлите в дневната! Донеси свещи!

Лейди Хорн ги поведе по сводест каменен коридор към уютната, но студена дневна. Слаб огън трепкаше в огнището. Тя ги покани да седнат, докато зад тях момичето палеше свещи. Ателстан се огледа. Стаята беше богато обзаведена със светли гоблени по стените и скъпи, бродирани ленени покривки по масите, сандъците и облегалките на столовете. Въпреки това той почти усещаше мириса на страх: къщата беше твърде тиха. Погледна лейди Хорн, която седеше от другата страна на огнището, с молитвена броеница от перли и слонова кост около пръстите.

– Да ви предложа нещо подкрепително?

Кранстън се канеше да отговори, но Ателстан се намеси.

– Не, милейди. Работата е спешна. Къде е съпругът ти?

– Не знам – прошепна той. – Ужасното съобщение пристигна тази сутрин и сър Адам излезе веднага след това. Каза, че отива в складовете нагоре по реката – тя стисна юмруци. – Изпратих му съобщение там, но момчето се върна и каза, че съпругът ми вече си е тръгнал. Сър Джон, какво става? – Уморените ѝ очи гледаха умолително коронера. – Какво значи всичко това?

– Не знам – излъга той. – Но съпругът ти, лейди Хорн, е в ужасна опасност. Знае ли някой къде е отишъл?

Жената сведе глава, раменете ѝ се разтърсиха от ридания. Бенедикта отиде при нея и лекичко погали ръцете ѝ.

– Лейди Хорн, моля те – настоя Ателстан. – Знаеш ли нещо за съобщението или защо съпругът ти е бил толкова уплашен?

Жената поклати глава.

– Не, но Адам никога не беше спокоен – тя вдигна поглед.

– Беше много богат, но се будеше посред нощ и крещеше за някакво ужасно убийство, а тялото му се обливаше в пот. Понякога трепереше поне час, но нито веднъж не ми се довери.

Кранстън погледна Ателстан и направи гримаса. Свещеникът погледна часовата свещ, която стоеше на масата зад него.

– Сър Джон – прошепна той и стана, – почти седем часът е. Трябва да вървим!

– Лейди Хорн! – Жената на търговеца се канеше да стане, но Кранстън леко я докосна по рамото. – Стой тук на топло, прислужницата ще ни изпрати. Ако съпругът ти се върне, нека дойде в къщата ми. Не е далеч. Обещаваш ли?

Жената кимна, а после се загледа в догарящите въглени.

Навън Кранстън потропа с крака и плесна с ръце.

– Тази жена – отбеляза той – е ужасена. Подозирам, че знае откъде идва богатството на мъжа ѝ, но какво да направим? Хорн може да е навсякъде из града.

Ателстан вдигна рамене.

– Сър Джон, ние с Бенедикта трябва да отидем в затвора "Флийт". Обещахме на енорията да посетим Саймън дърводелеца.

– А, да – отвърна остро Кранстън, – осъдения.

– Ти ще се прибираш ли?

Сър Джон се вгледа в сгъстяващия се мрак. Искаше му се, но каква полза? Щеше да седи и да се напива до оглупяване.

– Не – каза той упорито. – Ще дойда с вас във "Флийт". Може да помогна.

Ателстан погледна Бенедикта и вдигна очи към небето. Доминиканецът искаше сър Джон да си тръгне; беше уморен от лошото му настроение и внезапните му изблици на гняв. Обичаше дебелия рицар, но в този случай много би искал да му види гърба. Въпреки това се съгласи. Тръгнаха през окървавената киша край кланиците, запушвайки носове срещу ужасната миризма, и завиха наляво по Олд Дийнс Лейн, тясна уличка, покрита до глезените с тор, която минаваше между тъмни, надвиснали къщи. На ъгъла на Бауърс Роу се отдръпнаха, когато покрай тях мина голям дървен фургон, теглен от четири коня с подстригани гриви, наочници и разширени ноздри, които трепкаха заради миризмата на смърт и разложение. Копитата на конете и колелата на каруцата бяха увити със слама и тя се плъзгаше като зловещ призрак. В ъгъла ѝ гореше факел, и открояваше релефно мъртвешкия образ на каруцаря, увит в наметката си, с ниско смъкната качулка и с маската на смъртта на лицето си.