Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Ателстан чу Кранстън да вика името му, затова излезе от стаята и слезе долу, където коронерът стоеше и риташе разсеяно снега.

– По-добре ли си, сър Джон?

Кранстън изсумтя.

– Каза ли ти Фицормонд всичко?

Коронерът вдигна поглед.

– Да, Ателстан. И ти ли мислиш това, което мисля аз?

Ателстан кимна.

– Греховете – прошепна – винаги ни настигат. Древните гърци ги наричат Фурии. Ние, християните – гняв Божи.

Кранстън се канеше да отговори, когато Колбрук пресече двора. Помощникът беше пребледнял и напрегнат.

– Милорд коронер! – извика той. – Свърши ли тук?

– С други думи – почти прошепна Кранстън на Ателстан, – човекът ни пита кога ще се разкараме от тук.

– Скоро ще си тръгнем, мастър помощник, но може ли първо да те помоля за една услуга?

Колбрук скри неудоволствието си зад фалшива усмивка.

– Разбира се, братко.

– Тук имате вестоносци. Ще пратиш ли един при вдовицата Бенедикта в "Сейнт Ерконуолд" в Съдърк? Помоли я да се срещне е мен и сър Джон в кръчмата "Трите жерава" на Чийпсайд. И, мастър помощник?

– Да?

– Трупът на сър Ралф – беше ли изстинал?

– Аз съм войник, братко, не лекар. Но мисля, че беше така. Защо питаш?

– Просто така – промърмори Ателстан. – Благодаря ти.

Колбрук кимна и отмина. Кранстън лениво се протегна.

– Хубава каша, братко.

– Тихо, сър Джон, не тук. Мисля, че тези стени имат уши, а нашият мил приятел Ред Хенд има нужда от публика.

Кранстън се обърна и тихо изруга, когато лудият заподскача през снега, за да ги поздрави, джавкайки като дружелюбно куче.

– Много кръв! Много кръв! – изкрещя той. – Много смърт, мрачни тайни! Три тъмници, но само две врати. Тъмни коридори. Ред Хенд вижда всички! Ред Хенд знае какво поскърцва в сенките! – лудият затанцува в снега пред тях.

– Нагоре-надолу! Нагоре-надолу, тялото пада! Какво мислите? Какво мислите?

– Махни се, Ред Хенд! – промърмори Кранстън, хвана под ръка Ателстан и го поведе покрай голямата сграда до моравата към портата под кулата Уейкфийлд. Внезапно Ателстан си спомни мечката, обърна се и отиде до мястото, където беше оковано животното, в ъгъла между стената и кулата с камбаната. Свещеникът беше очарован. Гледаше я и скри усмивката си, надявайки се, че сър Джон няма да я забележи, защото между рошавия звяр и едрия коронер имаше голяма прилика.

– Мирише на мърша – изпъшка Кранстън.

Мечката се обърна и Ателстан видя яростта в малките ѝ, червени очи. Огромният звяр се изправи на крака и опъна веригата около врата си.

– Не знам кой е по-луд – промърмори Кранстън, – мечката или Ред Хенд!

Животното сякаш разбра думите му, защото се хвърли към него със сподавен рев. Горната му бърна се набръчка и разкри зъби, остри като ножове.

– Мисля, че си прав, сър Джон – отбеляза Ателстан.

– Може би трябва да си вървим.

Доминиканецът гледаше с тревога как веригата около врата на мечката скърца и тресе скобата, закована на стената. Те завиха наляво, за да вземат конете си от конюшнята.

– Може да ги оставим тук – забеляза Ателстан – и да вземем лодка по реката.

– Пази Боже, братко – отсече Кранстън. – да не си полудял? Проклетият лед още се движи, а и не бих минал под Лондонския мост дори при хубаво време!

Излязоха от Тауър и поеха по Ийстчийп, завиха по Грейсчърч, покрай Корнмаркет, където се намираше църквата "Сейнт Питър ъпон Корнхил" и тръгнаха по Чийпсайд. Шумът на голямата улица беше оглушителен: търговци, продавачи и чираци прегракваха от крещене, докато се опитваха да наваксат липсата на продажби по време на виелицата. Пристави и чиновници бяха също заети: водеха двама пияници с бурета на главите през пазара, следвани от поток мръсни, парцаливи хлапета, които замеряха нещастниците с лед и снежни топки. Един просяк беше умрял на ъгъла на Треднийдъл Стрийт. Вече вдървеният труп беше посинял от студ. Момченце, въоръжено с пръчка, се опитваше да прогони две гладни на вид кучета, които душеха подозрително окървавените крака на просяка. Кранстън му хвърли пени, стъпи върху обърнато буре и се провикна, обявявайки, че е градският коронер, а после попита никой ли няма да помогне на горкото момче да премести трупа.

– Не ме е грижа, дори да си самият кмет! – извика в отговор един от търговците. – Махай се оттук и ни остави на мира!

Ателстан придърпа качулката си и спусна ръкави. Знаеше какво ще последва. Верен на природата си, Кранстън скочи от бурето и стисна нещастния търговец за гърлото.

– Арестувам те, сър! – изрева той. – За измяна! Това е престъпление. Аз съм кралският коронер. Щом се подиграваш с мен, се подиграваш с Короната.