Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Аз съм грешник, отче – прошепна той.

– Бог знае – отвърна Ателстан, – че всички сме грешници, сър Брайън. Има такива, които знаят, че са грешници, изповядват се и се опитват да вървят към доброто. Ти си един от тях. Има други, като фарисеите, които не могат да бъдат опростени, защото смятат, че никога не грешат – Ателстан се наведе към него. – Опрощение ли искаш? – Свещеникът вдигна ръка. – Absolve te! – каза той напевно. – Опрощавам те.

– Спри! – Сър Брайън вдигна глава и Ателстан видя сълзите по бледите му, хлътнали бузи.

– Сър Брайън, още ли има? – попита той меко.

– Разбира се, че има! – изсъска Фицормонд. – Аз съм убиец, отче. Убиец. Отнех живота на приятеля си. Не! Не сега! – Той поклати глава и каза сякаш на себе си: – Бях съучастник в убийство. И се извърнах на другата страна.

Ателстан се напрегна, опитвайки се да скрие тръпката на възбуда – любопитството, породено у свещеник, който при изповед имаше неповторимата възможност да вижда как една душа разкрива най-тайните си кътчета.

– Чие убийство? – тихо попита той.

Рицарят поклати глава, хлипайки като дете.

– Сър Брайън! – Ателстан леко го потупа по рамото. – Седни, човече. Хайде, седни.

Рицарят се свлече на пейката. Доминиканецът се огледа и видя кана за вино и бокали върху сандъка. Стана, напълни един и го пъхна в ръката на Фицормонд.

– В църковния закон не пише – усмихна се Ателстан, – че човек не може да пийне по време на изповед. – Той изтри потните си ръце в расото. – Или, както казва свети Павел, "употребявай и малко вино, поради стомаха си" 15 15 Първо послание на св. an. Павла до Тимотея, 5:23 – Б. Р. .

Сър Брайън отпи от бокала и се усмихна.

– Да, отче – отвърна той. – И както са казали римляните "In vino veritas". Истината е във виното.

Ателстан кимна, приближи стола си и седна.

– Кажи ми със свои думи, сър Брайън, истината за това убийство.

– Преди много години – започна Фицормонд – бях буен младеж, рицар, мечтаех да стана кръстоносец. Приятелите ми споделяха моите склонности. Всички служехме в Лондон или там наблизо: Ралф Уитън, Джерард Моубри, Адам Хорн и...

– Гласът му пресекна.

– И кой?

– Водачът ни, Бартоломю Бъргиш от Удфорд в Есекс – Фицормонд си пое дълбоко дъх. – Войната във Франция беше приключила. Дю Геклен 16 16 Бертран дю Геклен (1320 – 1380) – бретонски рицар, прочут военачалник от Стогодишната война, конетабъл на Франция през периода 1370-1380 г. – Б. Р. реорганизираше френската армия, старият ни крал отпадаше и във Франция нямаше нужда от английски мечове, затова отплавахме за Светите земи. Предложихме мечовете си в услуга на краля на Кипър. Прекарахме там две години, газехме в кръв. Накрая кралят се отказа от услугите ни, а ние нямахме нищо освен дрехите, конете, броните и раните си от битките. Станахме наемници в армията на халифа на Египет.

– Всички ли? – попита Ателстан.

– Да, да. Все още бяхме като братя. Като Давид и Ионатан 17 17 "А Ионатан сключи съюз с Давида, понеже го обикна като душата си" , Първа книга Царства, 18:3 – Б. Пр. . – Фицормонд се усмихна. – Не се бояхме от нищо. Бяхме заедно и споделяхме всичко. В Александрия имаше бунт. Водачът ни Бартоломю беше нает от халифа да помогне на сатрапите му да го потушат – Фицормонд млъкна и отпи от чашата. Беше истинска кървава баня, но накрая пробихме отбраната и Бартоломю ни поведе напред – очите на хоспиталиера срещнаха погледа на Ателстан. – Сечахме жива плът, за да вървим напред. Калдъръмът не се виждаше от кръвта, която се лееше като вода. Армията на халифа ни последва и тогава започна клането. Мъже, жени, деца падаха под мечовете – Фицормонд спря и избърса уста с опакото на дланта си. – И това признавам, отче, макар че ние не участвахме. Бартоломю ни отведе надалеч. Намерихме къща на търговец, пълна с богатства – Фицормонд облиза устни и плътно затвори очи, опитвайки се да си припомни събитията в обления от слънце град преди толкова много години. – Законите на халифа бяха строги – продължи той. – Като наемници нямахме право да плячкосваме, така че по-голяма част от съкровището не ни беше от полза, но Бартоломю намери тежък колан, пълен със злато – рицарят млъкна и посочи шнура около кръста на Ателстан. – Представи си го десет пъти по-дебел, братко. Две тежки парчета кожа, зашити заедно и натъпкани с пари. Всички монети бяха от чисто злато. Цяло състояние.

Фицормонд млъкна отново. Беше се върнал назад във времето, стоеше, уморен и окървавен, зяпнал с отворена уста колана, който Бартоломю беше намерил скрит под плочите на пода.