Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Сър Джон! – каза той рязко. – Мистрес Филипа е права. Ти си кралски коронер. Тя е дама от добро семейство, изгубила е баща си, а сега и един от близките приятели на семейството също е сполетян от ужасна смърт.

Той сграбчи коронера за ръката и го завъртя, без да изпуска от поглед хоспиталиера, който сега стоеше зад тях.

– Сър Джон! Овладей се, моля те – прошепна той. – Заради мен.

Кранстън го изгледа със зачервените си очи. Приличаше на голямата рошава мечка в двора долу. Доминиканецът докосна кротко ръката на коронера.

– Сър Джон – каза той тихо, – моля те. Ти си джентълмен и рицар.

Коронерът затвори очи, пое си дълбоко дъх, отвори ги и се усмихна.

– Когато си наблизо, братко – промърмори той, – проклетата ми съвест може да излезе в отпуск – после се обърна към Филипа. – Милейди, преди сър Брайън или сър Фулк да са ме предизвикали на дуел, ти поднасям извиненията си – докато го казваше, той хвърли презрителен поглед на чичото на Филипа, който още седеше отпуснат на стола. После се усмихна сияйно на момичето. – Има старци, мистрес – продължи той, – има и глупаци. Но няма нищо по-лошо от стар глупак.

Той протегна ръка, хвана пръстите на момичето, което не се възпротиви, и ги целуна по начин, на който би завидял и най-обиграният придворен.

– Държах се ужасно невъзпитано, особено сега, когато тялото на баща ти още не е погребано! – възкликна той. – Моля те да ми простиш.

Атмосферата в стаята се разведри. Ателстан затвори очи. Боже, Боже, помисли си той, благодаря ти. Хоспиталиерът едва не бе ударил с ръкавицата си сър Джон, а ако това беше станало... Свещеникът познаваше Кранстън. Щеше да бъде дуел a outrance – до смърт! Мистрес Филипа се усмихна, пристъпи на светло и едва сега Ателстан осъзна докрай грубостта на Кранстън.

Лицето на момичето беше бяло като сняг, очите – зачервени и обградени от тъмни сенки, но тя беше разбрала, че обидата на Кранстън не е била умишлена. Наклони се напред и целуна леко сър Джон по бузата. Това само притесни още повече коронера; той заби поглед в пода и затътри крака като недодялан ученик. Филипа отиде до подноса с бокали и напълни два. Подаде единия на Ателстан, а другия пъхна в мечата лапа на сър Джон. Коронерът се усмихна на виното, вдигна чашата и я пресуши на един дъх. Облиза устни, намигна на момичето и протегна ръка, за да му напълнят пак чашата. Филипа се подчини с усмивка и Ателстан изпъшка. Не знаеше кое е по-лошо: мрачният Кранстън или пияният Кранстън.

Сър Джон взе бокала, отиде до прозореца и се загледа в слънцето, което позлатяваше снега във вътрешния двор. Ателстан се зае да подрежда принадлежностите си върху масата. Останалите присъстващи почти не помръдваха, сякаш погълнати от думите и действията на коронера. Бяха се втренчили в него като ученици в строг учител. Кранстън погледа как слънчевите лъчи проблясват върху голямата сигнална камбана, после се обърна рязко.

– Моубри – заяви той – е бил убит. Поне аз мисля така. Получил е същото съобщение като сър Ралф. Смятам, че се е качил на стената и когато сигналната камбана е забила, се е затичал. Огледах много внимателно мястото...

Ателстан си спомни как Кранстън се беше подпрял на стената и прикри усмивката си.

– Огледах много внимателно мястото – продължи Кранстън, хвърляйки гневен поглед на свещеника. – Моубри не се е подхлъзнал случайно. – На това място има плътен слой от пясък и чакъл, дебел поне един инч. Някой е планирал падането му.

– Беше ли пил Моубри? – попита Ателстан.

Кранстън се обърна и погледна другия хоспиталиер. Сър Брайън поклати глава.

– Той беше кален воин – отвърна рицарят. – Можеше да тича по пътеката и във виелица.

– Кажете ми – продължи Кранстън, – какво стана снощи? Преди Моубри да падне.

– Всички бяхме тук – обади се сър Фулк и се усмихна. – Мистрес Филипа ни беше поканила на вечеря.

– Аз не бях! – отсече Фицормонд. – Бях в стаята си и чаках горкия Моубри да се върне.

– Растани също – изпелтечи капеланът, размърдвайки се на стола.

– Да – промърмори Фицормонд. – Покръстеният не беше тук.

Ателстан стана и приклекна пред Растани. Взря се в нямото му, изпълнено със страх лице.

– Милейди Филипа – каза той през рамо, – бих искал да говоря с Растани, макар че той сигурно може да предвиди въпроса ми.

– Аз също! – извика сър Фулк. – Аз ще отговарям вместо него.

– Не, сър, няма! – излая Кранстън.

Ателстан докосна ръката на Растани, която беше студена като лед. Свещеникът се вгледа във влажните му, тъмни очи. Мъжът беше ужасен, но от какво? От това, че ще го разкрият? От развръзката?