Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Заизкачваха стръмните стълби. Ателстан вървеше пръв, сър Джон го следваше, дишайки тежко и редейки под нос грозни псувни. Вятърът шибаше лицата им, на половината път Ателстан спря, наведе се и взе малко от ситния пясък, примесен с чакъл, който покриваше всяко стъпало.

– Това би попречило на всекиго да се подхлъзне, сър Джон.

– Освен ако е пиян или небрежен – отвърна Кранстън.

– Да, сър Джон. От друга страна, трезвен войник е голяма рядкост.

– Да, братко, много голяма, но не по-голяма от благочестив свещеник.

Ателстан се усмихна и продължи да се изкачва. Стигнаха до върха. Пътеката беше широка около четири фута и също така старателно посипана с пясък и чакъл, както и стълбите. Облегнаха се на парапета. Задъхан, Кранстън наблюдаваше с любопитство фигурите на войниците долу, които се суетяха като черни мравки, изпълнявайки задълженията си в гарнизона. После погледна към синьото небе. Сега облаците бяха само тънки воали, осветени от силното обедно слънце. Внезапно коронерът почувства замайване и тихичко се наруга, че беше пил толкова много.

– Старост – промърмори той.

– Сър Джон?

– Media vitae in morte sumus 13 13 (лат.) Заглавие и начални думи от средновековно богослужебно песнопение. – Б.р. – отвърна Кранстън. – Насред живота ние сме в смъртта, братко. Тук не се чувствам в безопасност, а във Франция, когато бях по-млад, но не толкова мъдър, удържах една такава пътека срещу най-добрите воини, които можеха да ми изпратят французите.

Кранстън усети как го обхваща самосъжаление. Запита се дали Мод също го има за стар. Това ли я измъчваше? Сър Джон си пое дълбоко дъх и се опита да потисне пристъпа на гняв и страх, който го прониза.

– Хайде, Ателстан – промърмори той. – Огледай внимателно.

– Стой тук, сър Джон – меко каза Ателстан. Свещеникът погледна унило пясъка и чакъла. – Толкова хора са били тук след падането на Моубри, че едва ли ще намерим нещо.

Ателстан тръгна предпазливо по пътеката, държейки се за парапета. Вървеше бавно, не смееше да погледне към бездната отдясно. Така, сякаш увиснал между земята и небето, усещаше все по-силно студения вятър и зловещото чувство на самота. В двата края на пътеката имаше две кули. Забеляза, че близо до Солната кула посипаната с чакъл киша беше слегнала, сякаш някой беше стоял тук известно време. Известно време Ателстан оглежда мястото.

– Какво откри, братко? – извика Кранстън.

Ателстан предпазливо се върна при него.

– Моубри е стоял там, където спрях. Сега, сър Джон, ще тръгнеш ли пръв?

Кранстън се върна до стълбите. Ателстан го следваше.

– Хайде, сър Джон. Застани на най-горното стъпало.

Кранстън се подчини, затворил очи, защото се чувстваше доста замаян.

– Какво има, братко? – попита той дрезгаво.

Ателстан приклекна и се вгледа внимателно в мястото, където пясъкът и чакълът бяха утъпкани.

– Подозирам, че Моубри е паднал оттук – каза той. – Но защо и как? – Свещеникът огледа пролуките между зъберите, откъдето биха стреляли стрелците, ако има нападение.

– Странно – промърмори той. – На стената има пресен белег, все едно някой наскоро я е ударил с брадва. И виж, сър Джон – Ателстан внимателно вдигна няколко трески, – и те са пресни.

Кранстън отвори очи.

– Да, братко, но какво може да означават?

– Не знам, но сякаш някой е взел брадва и е ударил по стената с такава сила, че е оставил следа по камъка, а дървената дръжка на брадвата се е разцепила.

Кранстън поклати глава недоумяващо.

– Какво означава всичко това? – мърмореше си Ателстан.

– Не знам. Не мога да направя връзка между падането на Моубри и тези фрагменти от доказателства.

Доминиканецът погледна с подозрение бледото, измъчено лице на Кранстън, мътните зачервени очи и начина, по който застрашително се поклащаше на стъпалото.

– Хайде, сър Джон – каза той меко. – Тук свършихме, а долу ни чакат.

Те слязоха внимателно по стълбите. Долу Кранстън веднага се почувства по-добре, обърна се и се усмихна на Ателстан.

– Слава Богу! – извика той. – Това не се случва всеки ден, нали, братко?

Слава Богу, помисли си Ателстан, че не си в такова настроение всеки ден. Свещеникът се огледа. Гарнизонът на Тауър вече беше на крак: войници в полуброни седяха на пейките. Въпреки студа искаха да се насладят на слънчевите лъчи. Някои играеха на зарове, други си подаваха мях с вино. Прислужник с кошница прясно опечено месо претича към една от кухните, където щяха да го окачат, за да бъде опушено, нарязано, осолено и прибрано, за да издържи до края на годината. От ковачницата се носеше ек, подобен на звън на камбана; някъде изплака дете – син или дъщеря на някого от гарнизона. Във външния двор някой крещеше заповеди да се смаже портата. Излая куче, откъм кухните се чу смях. Ателстан се усмихна и се поуспокои.