Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Къде е сега Хорн?

– В склада си край Темза. Хорн не е казал на кмета, а жена му. Съобщението и сладкишът били изпратени анонимно. Тя ги занесла на съпруга си и била ужасена от реакцията му. Пребледнял и отмалял, сякаш бил получил удар.

– Кога е станало това?

– По-рано днес. Съпругата веднага отишла при един от шерифите. Другото го знаеш.

– Лейди Хорн е действала толкова бързо?

– Да, дори кметът подозира нещо. Смята, че тя знае повече, отколкото казва.

Ателстан погледна към вратата, когато група улични продавачи, провесили очукани подноси на вратовете си, нахлуха и шумно закрещяха за ейл. Последва ги едноок просяк и срещу едно пени се съгласи да танцува. Мършавото му като скелет тяло, облечено в мръсни дрипи, изглеждаше гротескно, докато скачаше от крак на крак под подигравателния смях на нехранимайковците.

– Не е ли странно, сър Джон – промърмори Ателстан, – как хората изпитват удоволствие от унижението на другите?

Кранстън си спомни лейди Мод, примигна и отмести поглед.

Ателстан се размърда:

– Е, сър Джон, Хорн ли ще разпитаме, или ще ходим в Тауър?

Кранстън се изправи.

– Моята работа е да търся причината за смъртта – надуто обяви той, не да изпълнявам поръчките на големците. Затова отиваме в Тауър. Както казва светото писание, "дето бъде трупът, там ще се съберат орлите." 12 12 От Матея св. Евангелие, 24:28. – Б. Р.

– Сър Джон! – Ателстан се почеса по главата. – Предупреждението с бисквитата и кораба още ме тревожи.

– Какво искаш да кажеш? – завалено попита Кранстън, олюлявайки се застрашително над масата.

– Очевидно Хорн е познал, че бисквитата е смъртна заплаха, но защо рисунката на кораб ужасява така него и останалите?

– Всички хора се боят, защото са лъжци! – отсече Кранстън. – Никой не казва истината! – той изгледа гневно Ателстан със смръщени вежди.

– Какво има, сър Джон? – настоя Ателстан. – Усещам гнева и болката в теб. Трябва да ми кажеш.

– После – измърмори коронерът. – да вървим.

Взеха конете си от конюшнята и ги поведоха по студените, шумни улици. Сякаш всички лондончани бяха наизлезли навън: собствениците на сергии бързаха да наваксат пропуснатите печалби и въздухът беше изпълнен с вкусни миризми от кръчмите и готварниците. Отидоха до Корнхил, минаха покрай Ледънхол, през Олдгейт и спряха пред тълпата, насъбрана около някакъв оратор на ъгъла на Пур Джуъри. Той беше впечатляваща фигура с издължено сурово лице и бръсната глава, облечен от глава до пети в черна роба и наметка. Ораторът млъкна, когато видя Кранстън, и стисна зъби, обзет от ярост. Гневът накара очите му да заблестят, напомняйки на Ателстан за свети Йоан Кръстител в една жива картина. Очите на мъжа бяха впити в Кранстън, когато си пое дълбоко дъх и посочи с костеливия си пръст ясното синьо небе:

– Горко на този град! – дрезгаво извика проповедникът.

– Горко на покварените му управници! Горко на тези, на които служат, на онези, облечените в коприна, които лежат и се тъпчат с най-вкусната храна и най-хубавото вино. Те няма да избегнат Божия гняв! Как можем да ядем и пием, когато бедните ни братя гладуват? Какъв може да бъде техният отговор тогава?

Кранстън ядосано пристъпи напред, но Ателстан го хвана за ръкава.

– Не сега, сър Джон.

– Кой е този? – изсъска Кранстън.

– Пътуващият свещеник Джон Бол. Прочут проповедник – прошепна Ателстан. – Сър Джон – предупреди той, – хората много го харесват. Това не е нито времето, нито мястото.

Кранстън си пое дълбоко дъх, завъртя се на пета и продължи напред. Гневните думи на проповедника ги преследваха, докато минаваха покрай манастира на "Братята на кръста" и завиха наляво по алеята към Тауър.

– Някой ден – изграчи Кранстън – ще видя този негодник на бесилката!

– Сър Джон, той казва истината.

Коронерът се обърна. Гневът му се изпари, изражението му омекна, тялото му се отпусна.

– Какво да направя, Ателстан? Как да нахраня бедните от Кент? Може да ям много, знам, че пия много, но правя всичко по силите си, за да въздам справедливост.

Кранстън размаха дебелите си ръце като криле на ранена птица и Ателстан видя болката в очите му.

– Да му се не види, братко, не мога да сложа ред даже в собствената си къща!

– Лейди Мод? – попита Ателстан.

Кранстън кимна.

– Боя се, че е срещнала друг – изтърси той. – Може би някое придворно конте.

Ателстан го погледна невярващо.

– Лейди Мод? Никога! Сър Джон, ти си глупак!

– Ако някой друг го беше казал, щях да го убия!