Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– И не намерихте никого? – повтори Кранстън.

– Никого – отвърна тихо Колбрук. – Сега войниците са неспокойни. Говорят със страх за демони и духове, а службата в Тауър не е от предпочитаните. Познаваш войниците, сър Джон, по-лоши са от моряците. Повтарят как Тауър бил построен на място, използвано в древността за жертвоприношения, как смесвали хоросана с кръв и в основите му били зазидани хора.

– Глупости! – излая Кранстън. – Ти какво мислиш, братко?

Ателстан сви рамене.

– Помощникът може да е прав, сър Джон. Мъже и жени са срещали тук ужасна смърт.

Свещеникът огледа двора и потръпна въпреки яркото слънце.

– Страхът е истинският призрак – продължи той. – Той нарушава хармонията на ума и разстройва душата. Той създава атмосфера на опасност, на надвиснала заплаха. Нашият убиец е много опитен и умен. Постига точно това, което иска.

– Кой откри трупа? – попита Кранстън.

– Фицормонд. Когато прозвуча камбаната, хората тичаха навсякъде, проверяваха портите и вратите. Той тръгнал да търси Моубри и намерил трупа му.

– Ще погледнем къде се е разхождал – каза Ателстан тихо.

– Мастър Колбрук, ще ти бъда благодарен, ако събереш всички в покоите на мистрес Филипа. Моля те, предай извиненията ми на дамата, но е важно да се срещнем там, където сте били всички снощи, когато е прозвучала камбаната.

Кранстън и Ателстан гледаха как Колбрук се отдалечава.

– Мислиш ли, че има връзка? – попита Кранстън.

– Кое с кое?

– Между биенето на камбаната и падането на Моубри.

– Разбира се, сър Джон.

Ателстан го дръпна за ръкава и те тръгнаха през пустия двор към стълбите, които водеха към върха на стената. Спряха в подножието и погледнаха стената, която се издигаше над тях.

– Ужасно падане – прошепна Ателстан.

– Казваш, че има връзка между сигнала и падането – сопнато повтори Кранстън.

– Просто хипотеза, сър Джон. Моубри е отишъл на разходка. Като много стари войници, той е обичал да бъде сам и да размишлява далеч от другите. Стои там и се взира в мрака. Вече е получил предупреждение за предстоящата си гибел и е потънал в собствените си мисли, страхове и тревоги. Внезапно камбаната започва да бие – сигнал, че най-голямата крепост в кралството е нападната – Ателстан погледна във влажните очи на сър Джон. – Ако беше на мястото на Моубри, какво щеше да направиш? Не забравяй, сър Джон – добави с хитра усмивка свещеникът, – ти също си боец, войник.

Кранстън побутна назад кожената си шапка, почеса оплешивяващата си глава и сви замислено устни, сякаш беше самият Александър Велики.

– Щях да се затичам, за да разбера каква е причината – отвърна той важно. – Да, това щях да направя – погледна Ателстан. – Разбира се, Моубри би направил същото, но какво е станало после? Подхлъзнал ли се е или е бил блъснат?

– Не мисля, че се е подхлъзнал. Моубри трябва да е бил предпазлив, а и се съмнявам, че би оставил някой да го бутне през парапета без борба.

– Тогава как?

– Не знам, сър Джон. Нека първо проучим доказателствата.

Канеха се да тръгнат по стълбите, когато един глас произнесе напевно:

– Добро утро, приятели – Ред Хенд, развял шарените си дрипи, подскачаше през кишата към тях. – Добро утро, мастър коронер. Добро утро, мастър свещеник – повтори той. – Харесвате ли стария Ред Хенд?

Ателстан видя кокошката, която се гърчеше в ръката на Ред Хенд. Горката птица кудкудякаше и драскаше с нокти стомаха на лудия, разкъсвайки още повече дрипите му, но Ред Хенд я държеше здраво за врата.

– Смъртта дойде отново! – припя той, а в безцветните му очи танцуваше палаво пламъче. – Старият Червен Убиец се върна и още хора ще умрат. Чакайте и ще видите. Смъртта ще дойде ей така, внезапно.

И преди Ателстан или Кранстън да успеят да му попречат, лудият захапа врата на кокошката и го разкъса. Птицата крякаше, бореше се, но накрая се отпусна. Ред Хенд вдигна поглед, устата му беше омазана с кръв и перушина.

– Убий! Убий! Убий! – припяваше той.

– Махай се! – излая Кранстън. – Разкарай се, негоднико!

Ред Хенд се обърна и побягна; кръвта на убитата кокошка оцветяваше сивата киша от двете му страни. Кранстън го видя да изчезва зад една стена.

– В моя трактат, братко – каза той меко, – ще предложа да направят домове за такива хора. Макар да се питам...

– Какво, сър Джон?

– Дали Ред Хенд е толкова луд, за колкото се представя?

Ателстан сви рамене.

– Кой решава кой е луд, сър Джон? Ред Хенд може би мисли, че е единственият нормален човек тук.