Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Аз го казвам, сър Джон. Лейди Мод е почтена жена и много те обича. Макар че – изръмжа Ателстан, истински ядосан – понякога се чудя как успява! – той сграбчи коронера за наметалото – Какви доказателства имаш?

– Снощи я видях да минава по Лондонския мост от Съдърк, но когато я питах къде е била, каза, че не е ходила по-далеч от Чийпсайд.

Ателстан се канеше да изръмжи още нещо, когато думите на коронера пробудиха собствените му спомени. Възможно бе сър Джон да е прав. Преди седмица, точно преди празника "Зачатие на света Анна", Ателстан беше видял лейди Мод близо до "Мантията" в Съдърк. Тогава си беше помислил, че това е странно, но беше забравил. Кранстън присви очи.

– Ти знаеш нещо, нали, проклет монах такъв?

Ателстан извърна очи.

– Аз съм служител на орден, но не и монах – отвърна той тихо. – Сър Джон, не знам нищо, освен че почитам теб и лейди Мод. Знам и че тя никога не би те предала.

Кранстън мина бързо покрай него.

– Хайде! – излая той. – Имаме работа.

Стигнаха до края на алеята, изкачиха хълма и влязоха в Тауър през една странична порта. Един от стражите взе конете им и ги отведе през вътрешния двор – сега потънал в ледена киша, която стигаше до глезените – до потиснатия Колбрук, който ги очакваше.

– Нова смърт – каза помощникът скръбно. – Сър Джон, бих искал да мога да кажа, че сте добре дошъл – той ги изведе навън, спря и загледа към гарваните, които грачеха дрезгаво на фона на синьото небе. Посочи ги. – Чували ли сте легендите, сър Джон? Докато гарваните са тук, Тауър няма да падне. А когато грачат така пронизително, това е знак за предстояща смърт – Колбрук дъхна на пръстите си. – За съжаление песента на гарваните се превръща в постоянен химн.

– Знаеше ли някой, че Моубри е получил същото предупреждение като сър Ралф? – попита рязко Кранстън.

Колбрук поклати глава.

– Не. Моубри беше неспокоен, но след смъртта на сър Ралф всички се чувствахме така. Снощи Моубри излязъл на обичайната си разходка по пътеката върху стената между Солната кула и кулата Броуд Ароу. Бил още там, когато забила сигналната камбана. Очевидно я е чул, затичал се, паднал и намерил смъртта си.

– И с него е нямало никого?

– Не. Ако не беше предупреждението, което намерихме в кесията му, щяхме да решим, че е злополука.

– Заледена ли беше пътеката?

– Не, разбира се, сър Джон. Ти си войник. Сър Ралф беше много строг по тези въпроси. Щом времето се влоши, навсякъде се посипва с пясък и чакъл.

– А кой е бил камбаната? – попита Ателстан.

– Ах, това е загадката. Елате, ще ви покажа.

Те отидоха в центъра на вътрешния двор. Тук снегът беше сравнително чист, струпан нависоко около голям дървен стълб, който приличаше на бесилка заради стърчащата от него греда. Около сигналната камбана имаше голям железен обръч, от месинговия ѝ език висеше дълго въже.

– Разбирате ли – каза Колбрук, сочейки камбаната, – тя се бие, единствено ако нападнат пряко Тауър. Само да докоснеш въжето, ще започне да звъни.

Сър Джон погледна нагоре и кимна замислено.

– Разбира се – каза той. – Виждал съм и преди такъв механизъм. Ако стражът е ранен, щом удари камбаната, тя ще бие още дълго време.

– Именно! – възкликна Колбрук. – И това е истинската мистерия. Лично аз спрях камбаната. Наоколо нямаше никой друг.

– Някой може да е дръпнал въжето и да е избягал – предположи Кранстън.

Колбрук поклати глава.

– Невъзможно. Дойдох тук с факла. Спрях камбаната, но когато разгледах снега, не открих никакви други следи наоколо.

– Какво? – излая Кранстън. – Никакви?

– Никакви, сър Джон – Колбрук посочи заобикалящия ги килим от сняг. – Тъй като камбаната е много важна – обясни той, – на никого не е позволено да я доближава. Дори и пияни, войниците минават отдалеч, за да не се спънат и случайно да я ударят.

– И не открихте нищо друго?

– Нищо освен следите на гарваните.

– Но това е невъзможно – каза Ателстан.

Колбрук въздъхна.

– Съгласен съм, отче, а още по-загадъчно е, защото имаме стражи, които обикалят из двора. Не са видели никого да приближава до камбаната. Не са открили стъпки – Колбрук се обърна и плю. – Време на смърт – скръбно каза той. – Чуваме само песента на гарваните.

– А къде бяха всички други? – рязко попита Кранстън.

– Мистрес Филипа ни беше поканила на вечеря в кулата Бийчъм.

– Всички ли? – попита Ателстан.

– Двамата хоспиталиери отказаха. Растани не дойде, а аз излизах от време на време, за да правя обиколките си. Тъкмо се бях върнал при мистрес Филипа, когато камбаната заби.