Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Ателстан стоеше пред църквата и гледаше невярващо, но с удоволствие синьото небе и ранното утринно слънце, чиито лъчи танцуваха и проблясваха закачливо по заснежените покриви на енорията му. Свещеникът си пое дълбоко дъх и въздъхна. Беше спал добре, беше се събудил рано, беше извършил необходимите обреди, отслужил литургията, закусил и помел дома си и конюшнята на Филомел. Беше ходил до гробището. Прокажените ги нямаше и никой от гробовете не беше осквернен. Ателстан беше обзет от задоволство, още повече че големият студ беше свършил внезапно, сякаш самият Христос беше поискал времето да се оправи за големия му празник. Погледна през рамо и се усмихна на проститутката Сесили, която метеше пред църквата. Тя отвърна на усмивката му, а после насочи тъмните си като трънки очи към замечтания Хъдъл, който скицираше с въглен контурите на една от бъдещите си картини върху стената на нефа.

– Мисли за работата си, Сесили – каза тихичко Ателстан, протегна се и обърна лице към слънцето. – "Хвала на Тебе, Господи – прошепна той, – за нашия брат, повелителя Слънце. Хвала на Тебе, Господи – продължи той да цитира Химна на Слънцето на свети Франциск от Асизи, – за нашата сестра, майката Земя." – Ателстан подуши въздуха и набърчи нос. – Макар че в Съдърк тя мирише на вкиснали зеленчуци и разложен боклук!

Внезапно си спомни други красиви утрини във фермата на баща си в Съсекс и слънцето сякаш изгуби част от топлината си.

– Щастлив ли си, отче?

Ателстан се усмихна на Бенедикта.

– Да. Защо си тръгна по-рано от службата? – попита я.

– Трябваше, отче. Нима сте забравили?

Ателстан си спомни датата и трепна. Не, не беше забравил дърводелеца Саймън, един от особено грешните му енориаши набит, злонравен червендалест мъж, който ходеше навсякъде с дългата си уелска кама. Преди две седмици Саймън беше изнасилил момиче, докато се разхождал по Олд Фиш Стрийт и утежнил престъплението си, пребивайки го брутално. Бяха го осъдили на смърт и утре щяха да го обесят. Саймън нямаше роднини, нито приятели и преди три дни енорийският съвет беше помолил Ателстан и Бенедикта да посетят нещастника. Свещеникът напразно се беше молил на Кранстън да смекчи присъдата. Коронерът беше поклатил глава със съжаление.

– Братко – беше му казал той, – дори да исках, малко мога да направя. Момичето е само на дванайсет години и вече няма да може да ходи. Той трябва да умре.

Ателстан погледна към небето.

– Боже, смили се над Саймън – прошепна той. – И помогни на нещастната му жертва.

– Какво беше това, отче?

– Нищо, Бенедикта, нищо.

Ателстан се обърна, за да се върне в църквата, точно когато млад вестоносец се появи иззад ъгъла и пързаляйки се по снега, повика свещеника по име. Ателстан изпъшка.

– Какво има, човече?

Сякаш вече не знаеше.

– Сър Джон Кранстън те чака в кръчмата "Златното агне", близо до кметството, отче. Каза, че е спешно. Трябва да отидеш веднага!

Ателстан бръкна в кесията си и подхвърли монета на младежа.

– Предай на сър Джон да ме чака там и да не пие прекалено. Ще дойда скоро.

Ателстан взе връзката ключове от църквата, увиснала на шнура, с който бе препасал расото си, и ги пъхна в меката, гореща ръка на Бенедикта.

– Грижи се за църквата – помоли я той.

Очите ѝ се разшириха с престорено учудване.

– Жена да командва в църквата, отче? Още малко, и ще кажете, че Бог предпочита жените пред мъжете, защото е създал Ева вече в Рая, а не преди, когато е създал Адам.

– Казват, че и змията имала лице на жена.

– Да, и измамно сърце на мъж!

– Ще заключиш ли църквата?

– Какво доверие, отче!

Ателстан се усмихна.

– Мисля, че ще се справиш по-добре от който и да е мъж. Сериозно, Бенедикта, гледай ловецът на плъхове Ранулф да не вземе Бонавентура. Децата не бива да се бият със снежни топки пред входа. Опитай се да държиш прасето на Урсула далеч от това, което е останало от градината ми и най-вече – дръж под око Сесили! Мисля, че е на път да се влюби пак – той се спусна по стъпалата и се обърна. И още нещо, Бенедикта!

– Да, отче?

– Снощи храната беше много вкусна, благодаря. Доктор Винсентий е странен човек.

Бенедикта се усмихна.

– Не толкова странен, колкото някои свещеници, които познавам!

Ателстан я погледна с престорен гняв, а тя се обърна и затича като младо момиче към църквата.

Той събуди хъркащия Филомел, оседла го и пое към Лондонския мост. Уличките около реката бяха оживени като разпилян мравуняк през лятото, защото лодкари, моряци и рибари се стичаха към брега, за да гледат как се топи ледът. Ателстан лекичко смушка Филомел през навалицата около моста. Не се оглеждаше: пресичането на моста и през най-приятния ден можеше да бъде притеснително, и още повече сега, когато ледът отдолу се пукаше и разделяше. Ателстан погледна през реката към корабите, които се движеха покрай кейовете на Билингсгейт и Куинхаиг в трескаво оживление. Галери от Гаскония, натоварени с бъчви вино, корабите с боя от сърпица за Пикардия, подобните на миди лодки от Есекс и големите кораби – от арабски до норвежки – се готвеха за излизане в морето. Риболовни лодки, баржи и ладии се въртяха около тях и мъжете на борда им разбиваха леда с кирки и чукове. От високата кърма на един генуезки ког момче запя химн към Девата от благодарност за промяната на времето, докато на една гръцка галера моряците напяваха молитвено "Kyrie Eleison, Christe Eleison, Kyrie Eleison!" Господи, смили се, Христе, смили се, Господи, смили се. Напевът беше толкова мелодичен, че Ателстан спря и затвори очи да послуша, докато един груб каруцар не плесна с камшика си и не изрева, че някои хора трябва да работят и не могат да си позволят да мързелуват като тъпите свещеници. Свещеникът благослови с жест досадника, слезе от коня и го поведе покрай църквата "Сейнт Магнъс" на ъгъла на Бридж Стрийт.