Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Просякът сви рамене и продължи да яде. Чувстваше се добре. Лейди Мод му беше дала няколко пенита и на другия ден смяташе да посети приятеля си на Краб Стрийт. Щяха да вечерят в кръчма и да отидат в Мурфийлдс, където разярени мечки, глигани с огромни бивници и яки бикове щяха да се борят с мастифи с окървавени муцуни.

Масата в трапезарията беше тържествено подредена с бяла покривка от тънък лен и позлатени свещници в двата края. Кранстън погледна подозрително жена си. Сега пък изглеждаше твърде щастлива. Забеляза, че бузите ѝ са зачервени, а очите ѝ блестят. Стана му още по-тъжно. Запита се да не би лейди Мод да си е намерила някой друг. Някой млад поклонник, по-мъжествен и страстен от него? Известно му беше, че това се случва често. Отегчените съпруги на възрастни мъже намираха щастието в прегръдките на някое придворно конте или суетен благородник.

Сър Джон седна в големия си стол начело на масата и мрачно се замисли за миналото. Да, бракът му беше уговорен. Сгодиха тържествено Мод Филпот, дъщеря на ножар, за младия Кранстън. Млад? Беше петнадесет години по-възрастен от нея, когато се запознаха пред вратата на църквата, но тогава беше по-слаб, бърз като хрътка, истински Хектор на бойното поле и Парис в спалнята. Сър Джон погледна с обич съпругата си, която му се усмихна. Дали да не повдигне въпроса? Той преглътна. Не смееше. Кранстън не се боеше от никого: имаше тяло на бик и сърце на лъв. Но тайно се притесняваше от миниатюрната си, подобна на кукла съпруга. О, тя никога не му крещеше, нито го замеряше с разни неща. Точно обратното. Седеше си и му отговаряше кротко, смъквайки пласт по пласт, сякаш белеше лук, желанието му да се налага, а после се цупеше дни наред.

– Сър Джон, всичко наред ли е?

– Да, милейди – промърмори Кранстън.

Прислужницата поднесе вечерята: пай с говеждо задушено, с хрупкава златиста коричка. Месото беше подправено с билки и задушено в уханен лучен сос. Настроението на Кранстън се повиши, подпомогнато и насърчено от две големи чаши кларет.

– Днес си ходил в Тауър, сър Джон.

– Да, заради сър Ралф Уитън, коменданта на Тауър. Снощи гърлото си му е било цяло, а тази вечер то е прерязано и животът му е отлетял.

Лейди Мод кимна и отбеляза, че според това, което била чувала, сър Ралф бил суров и жесток човек.

– А ти, милейди?

– Тази сутрин се занимавах със сметките, а после излязох на въздух.

– Къде?

– В Чийпсайд. Защо?

– Нали не си ходила в Съдърк?

– За Бога, сър Джон, не! Защо питаш?

Кранстън поклати глава и отмести поглед. Беше доловил лекото потреперване на гласа ѝ. Сърцето му замря и той напълни чашата си до ръба с тъмночервен кларет.

В мрака на Тауър хоспиталиерът Джерард Моубри вървеше по бойната пътека върху стената между кулата Броуд Ароу и Солната кула. Нощният вятър рошеше посивялата му коса, хапеше ушите и бузите му и дърпаше сивата мантия, с която се беше увил. Сър Джерард не обръщаше внимание на студа. Той обичаше да идва тук. Това беше любимата му разходка. Стоеше и се взираше в мрака, опитвайки се да види старите руини от времето на Цезар, но не и тази нощ, защото мъглата беше твърде гъста. На север се виждаше светлината в камбанарията на "Сейнт Мери Грейс", а на юг – огньовете и пламъците на факлите от болница "Сейнт Катрин". Сър Джерард погледна към небето. Облаците бяха започнали да се разкъсват, разкривайки феерия от звезди. Странно, помисли си той. В Светите земи звездите изглеждаха по-близо, а кадифеният мрак на небето – толкова близо, че сякаш, ако се вдигнеш на пръсти, можеш да изтръгнеш светлините от него.

Моубри се облегна на назъбената стена. Онези времена бяха по-щастливи! Помнеше изгарящите пясъци край Александрия, където той, сър Брайън, сър Ралф и другите бяха безгрижни рицари, готови с радост да отнемат златото на врага. Помнеше и върховния момент от техния поход. В Александрия беше избухнал бунт и армията на халифа, към която се беше присъединила групата им, се беше събрала пред града. Въздухът тегнеше от ритъма на тимпаните, вятърът шибаше огромните зелени знамена и сребърните полумесеци блестяха на ослепителното слънце. Градът беше обсаден от месеци, но най-после бяха успели да пробият една от стените. Той и сър Брайън бяха влезли първи, рамо до рамо, с другарите си бяха образували боен кръг от стомана и бавно навлизаха в града. Зад тях бойните крясъци на огромната войска на халифа ту се извисяваха, ту утихваха като демоничен хор. Рицарите си бяха пробили път покрай стената до стълбите, които водеха към пътеката върху стената над главната порта.