Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Мислите на сър Джерард нетърпеливо се втурнаха в миналото. Спомни си изгарящата жега, танца на слънчевите лъчи върху остриетата на мечовете и камите, кръвта, която бликаше като от хиляди фонтани, докато мъжете падаха с писъци от ужасни рани в главата или тялото. Той и другарите му се бяха изкачили бавно по стълбите, пробивайки си път със сеч, докато не стигнаха над главната порта. Кой беше тръгнал пръв? Разбира се! Бартоломю, както винаги. Скочи долу и влезе в бой с един огромен мамелюк. Движеше се с грацията на танцьор, мечът му приличаше на съскаща сребърна змия. Един лъжлив замах към слабините, после нагоре и в полукръг, за да посече врага между шлема и ризницата. Ралф го беше последвал. Тогава той беше достоен рицар.

Вдигнаха голямото резе на портата и хората на халифа нахлуха в града. Какво клане! Никой не поиска милост и никой не бе пощаден. Тесните задушни улици ехтяха от сребристите звуци на тръбите и писъците на умиращите мъже и жени. Но рицарите не участваха в кръвопролитието: те бяха изпълнили задачата си и сега търсеха достойна награда. Накрая се оказаха на голям площад с малък мраморен водоскок в центъра. Наблизо се намираше празната къща на банкер. Какво съкровище бяха намерили там! Адам беше нагазил до колене в сребърни дукати и скъпоценни бокали, пълни с перли.

Моубри внезапно се отърси от спомените. Стори му се, че чува шум към края на парапета, при стълбищната площадка. Не, каза си, трябва да е просто вятърът. Отново потъна в мислите си. Струваше му се Странно, че Адам не се беше присъединил към тях тази Коледа. Може би бе прекалено уплашен. Дали мъртвият сър Ралф и вече богатият търговец Адам не бяха научили нещо, останало неизвестно за него? Какво беше уплашило толкова много коменданта преди три години?

– Всички сме уплашени – прошепна Моубри. – Страхът промени всички.

Ето какво прави с човека злото, каза си той, отслабва волята, разяжда душата и омърсява коридорите на ума. Онова, което направиха в онези далечни земи преди толкова години, беше зло! Бартоломю беше техен водач. Половината от съкровището по право му принадлежеше и той им се беше доверил – ужасна грешка. Предателство! Измяна! Думите пищяха като измъчени призраци в тъмните кътчета на душата му. Ралф го беше планирал, но всички бяха допринесли за това зло. Моубри потръпна от студ. О, той беше изповядал греховете си, беше отишъл бос на поклонение до църквата "Свети Яков" в Компостела и двамата с Фицормонд бяха станали хоспиталиери, за да изкупят греха си. Той се взря в мрака и прошепна:

– Мили Боже! Не беше ли достатъчно?

Хоспиталиерът усети как черните демони на ада се приближават към него. Какви ли ужаси го чакаха в кръга на предателите? Щяха ли да го натикат с вила в тъмна дупка, пълна със сяра, където пепелянки да изсмучат очите му и да се увиват около лъжливия му език? Какво би могъл да направи, за да се отърве от тези фантазии? Да каже на Кранстън? Не! Може би на брат Ателстан? Моубри си спомни тъмните очи и сдържаното поведение на доминиканеца. И преди беше срещал такива мъже: някои от командирите му при хоспиталиерите имаха същата дарба като Ателстан – да долавят чуждите мисли. Свещеникът знаеше, че зад смъртта на сър Ралф се крие нещо грешно, нещо зло и противно.

Моубри трепна, когато нощна птица изкрещя отвъд стените на Тауър. Едно куче залая раздразнено. Той се запита дали е обикновено куче – или може би някоя от адските хрътки, призоваваща легионите на прокълнатите от бездните на пъкъла? Заби камбана. Моубри изстена от страх, пленник на собствените си фантазии. Звукът сякаш идваше от недрата на земята. Той изруга и внезапно се успокои.

Та това беше сигналната камбана на Тауър! Когато осъзна, че тя биеше само когато нападаха Тауър, ръката му посегна към дръжката на меча. Стисна го здраво. Може би беше сгрешил. Може би смъртта на сър Ралф беше дело на бунтовници и сега те се връщаха? Той изтича по посипаната с чакъл пътечка край парапета. Искаше да се бие. Искаше да убива, за да излее гнева, който бушуваше в него. Внезапно се препъна и залитна настрани. Ръцете му се разпериха като криле на птица, невидима на фона на нощта, той се преметна през парапета и полетя надолу, все още във властта на бълнуването си. Отново беше момче и скачаше от камък на камък през една от красивите реки в Йоркшър. Беше младият смел рицар, атакуващ стените на Александрия и призоваващ другарите си да го последват. После настъпи мрак.

Моубри се стовари на земята и мозъкът му се пръсна, когато острите заледени камъни разбиха черепа му. Тялото му се сгърчи, после се отпусна, докато ръката на умиращия посягаше към кесията, в която имаше жълтеникаво парче пергамент с грубовато нарисуван кораб и черни кръстове във всеки ъгъл.