Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Защо се върна в Съдърк? – попита Бенедикта.

Лекарят се усмихна, сякаш се наслаждаваше на някаква известна само на него шега.

– Защо не? – пошегува се той. – Достатъчно съм богат. А както знаеш, братко, бедните имат нужда от цялата помощ, която могат да получат.

Той се приведе над масата и изпитателно огледа лицето на Ателстан.

– Какво ще препоръчаш, лекарю? – закачи го Ателстан. – Лекът на орлите за лошо зрение?

– Какво е това? – попита Бенедикта.

– Брат Ателстан се шегува – отвърна Винсентий. – Шарлатаните казват, че орелът има отлично зрение, защото яде марули. И твърдят, че ако си търкаш очите със сок от маруля това ще излекува всяка инфекция.

– А така ли е?

– Пълни глупости! – отсече Винсентий. – Топла вода и чиста превръзка ще помогнат повече! Не, братко – той потупа леко Ателстан по пръстите, – имаш нужда от повече сън. А ако имаш марули, яж ги. Ще ти бъде от полза.

Ателстан се разсмя.

– Ако мога да ги намеря! Студът убива всичко в градината ми, а прасето на Урсула излапва останалото.

Докато Бенедикта описваше Урсула и злонамерената ѝ свиня, Ателстан се изкуши да разкаже на Винсентий за оскверняването на гробището, но реши, че темата не е подходяща за маса. Погледна към часовата свещ и видя, че става късно. Стана, сбогува се и учтиво отхвърли поканата на Бенедикта да остане още малко. Беше се насладил на храната, но беше и доволен, че си тръгна, напомняйки си, че е свещеник, а Бенедикта – господарка на собствения си живот. Излезе от къщата и тръгна уморено през снега. Нощта беше студена и черна, но когато спря и погледна над черните фронтони на къщите, с радост видя, че облаците започваха да се разкъсват. Щеше да се прибере направо, но се отклони, когато видя копача Пайк, пиян като смок, на ъгъла на пътеката, която водеше към църквата. Ателстан помогна на блудния си енориаш да се изправи.

– Добър вечер, отче.

Ателстан примигна от лъхналия го мирис на ейл.

– Пайк! Пайк! – изсъска той. – Ти си глупак. Би трябвало да си бъдеш у дома, в леглото при жена си.

Пайк се отдръпна и смутено се почеса по главата.

– Трябваше да се видя с едни хора, отче.

– Знам, Пайк – Ателстан го хвана за ръката. – За Бога, човече, бъди внимателен! Да не искаш да свършиш на някое бесило и гарваните да ти изкълват очите?

– Ще управляваме като крале – завалено каза Пайк. Измъкна ръката си от ръката на свещеника и затанцува. – "Когато Ева е предяла, а Адам копал земята – запя той, – къде е бил тогаз аристократът"? – усмихна се пиянски на Ателстан. – Но ти ще бъдеш в безопасност, отче. Ти, котаракът ти и проклетите ти звезди! – той се разсмя. – Ти си безценен. Не вземаш десятък. Само ми се иска да можеше от време на време да се смееш.

– Ще се смея – просъска Ателстан, – когато си трезвен.

И откара копача при разгневената му жена, която го чакаше в жилището им на Крукд Лейн.

Ателстан изпита облекчение, когато стигна до "Сейнт Ерконуолд", провери дали всичко е заключено и отиде до къщата си. Едва когато си лягаше, опитвайки се да се помоли, без да допуска в мислите си красивото лице на Бенедикта, свещеникът внезапно си спомни какво беше казал Винсентий. Какво беше търсил добрият лекар в Тауър? Нещо повече, той беше споделил, че е учил в областта край Средното море, където бяха служили сър Ралф и другите двама. Имаше ли тук някаква връзка, питаше се Ателстан. Все още мислеше за това, когато потъна в дълбок сън без сънища.

Кранстън също мислеше за събитията в Тауър, но беше твърде разтревожен, за да се съсредоточи върху тези проблеми. Коронерът седеше потиснат на бюрото в малката си "канцелария", както я наричаше той. Обичаше тази стая, която се намираше в задната част на къщата, далеч от шумната "Чийпсайд". Огледа се. Подът беше специално облицован с малки червени и бели ромбовидни плочки, покрити с вълнени килими. Прозорците бяха остъклени и с плътни капаци против пронизващите течения. Борови цепеници пукаха и пращяха в малкото огнище, затоплени чинии стояха на поставки от двете страни на голямото писалище. Сър Джон обичаше да прекарва време то си тук, съсредоточен над големия си трактат за управлението на града. Но тази вечер не можеше да се отпусне, беше прекалено разсеян и притеснен от атмосферата в дома си. Беше заварил Мод малко по-спокойна, бяха разменили обичайните любезности, но все още усещаше, че тя крие нещо. Размърда се, когато долу прислужницата удари звънеца за вечеря. Сър Джон изпъшка, изправяйки едрото си тяло и тъжно се отправи към изпълнената с ухания кухня. Просякът Лейф се беше свил в нишата и се тъпчеше с еленско с пикантен сос. Усмихна се на сър Джон, после го загледа изненадан, когато коронерът мина мрачен край него. Лейф беше поразен. Обикновено сър Джон го поздравяваше с поток от шеговити обиди.