Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

После затича през покритата със сняг трева като нападащ бик, а Ателстан забърза след него.

– Спри! – извика сър Джон. – В името на краля, спрете!

Двете сгушени в наметките си фигури се обърнаха и бавно тръгнаха към тях. При звука от почукване на дървени пръчки и тихото дрънчене на звънче, Кранстън бързо отстъпи.

– Прокажени! – прошепна той, грабна факлата от Ателстан и я вдигна пред себе си. – да му се не види! – той си пое дъх и със съжаление огледа покритите с бели качулки лица. После се обърна към Ателстан. – С твое позволение ли са тук?

Свещеникът кимна.

– През деня. Нощем им е по-лесно да се движат, без да ги тормозят.

– Видели ли са нещо?

Ателстан поклати глава.

– Неми са, но се съмнявам, че биха се намесили. Онзи, който се опълчи на осквернителите на гробове, трябва да е смел, а и здрав човек, сър Джон.

– Сигурен ли си, че са прокажени? – прошепна Кранстън.

Ателстан се усмихна в мрака.

– Имат писма от епископи. Видях китките и ръцете им. Но ако искаш да ги огледаш...

Кранстън изруга и хвърли монета на едно от създанията, после тръгна обратно към къщата, мърморейки, че е видял достатъчно. Ловецът на плъхове Ранулф беше изчезнал, както правеха всички енориаши на Ателстан, щом се появеше коронерът.

– Ще останеш ли да хапнеш малко супа, сър Джон? Имам хубав кларет.

Пухтящ и задъхан, Кранстън провери ремъците на седлото си.

– Бих искал, братко – отвърна той през рамо, – но трябва да се прибирам.

Кранстън не искаше Ателстан да долови тревогата му за лейди Мод.

– Трябва да обмисля това, което видяхме в Тауър – той посочи към гробището. – Ще видя какво мога да направя, за да ти помогна за това.

После се метна на коня, махна с ръка и изчезна в мрака.

Ателстан въздъхна и заобиколи, за да отключи църквата. Вътре беше студено, но свещеникът се радваше, че вече не мирише на плесен. Наслади се на аромата на зелените клонки, красиво разположени из кораба и по стъпалата на олтара. Спомни си параклиса "Сейнт Джон" и се зачуди какви ли лъжи му бяха казали там. Ателстан беше убеден, че убиецът е в Тауър и също толкова сигурен, че последиците от някакво минало злодеяние бяха настигнали най-сетне сър Ралф.

Извади огниво от кесията си, запали две стенни факли в нефа и взе овехтелия си молитвеник от ризницата. Коленичи на стълбите на олтара и започна божествената служба. Когато стигна до думите от двайсет и първи псалм "Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?", той спря. Загледа се в трепкащата светлина на свещта, отпуснат на пети. Беше ли го забравил Бог? Защо се случваха неща като оскверняването на гробището, убийството на сър Ралф и тъгата на Кранстън? Ателстан знаеше, че злото съществува, но понякога се питаше, взирайки в мрака, дали някой го слуша? Ами ако не беше така? Ако Христос не беше възкръснал от мъртвите и религията беше просто шарлатанство?

Той с мъка се отдръпна от бездната на съмнението и унинието. Довърши молитвите си, прекръсти се и се облегна на олтарната преграда. Дишаше дълбоко, опитваше се да успокои ума и душата си, за да се съсредоточи над последните събития в Тауър.

– Какво ще стане – попита той мрака, – ако сър Ралф е бил убит от селски водачи? И ако бунтът започне...

Прекара така около час, докато едно топло космато телце не се пъхна под ръката му.

– Добър вечер, Бонавентура – прошепна той. – Студен ден за джентълмен-безделник.

Той седна и нежно погали котарака, почеса го зад ушите и го накара да замърка от удоволствие.

– Сигурно си посетил всичките си дами в квартала? – Ателстан знаеше, че котаракът е забележителен женкар. Понякога дори водеше своите "дами" на църковните стъпала, за да пеят собствените си тайнствени вечерни молитви към студената луна. – Какво ще стане, Бонавентура, когато започне въстанието? На страната на копача Пайк и другите бедняци ли ще бъдем?

Бонавентура се усмихна и оголи розови венци и остри зъби с цвят на слонова кост. Копачът Пайк! Странно беше, че се сети за него. Нямаше доказателства, но беше сигурен, че той е член на Голямата общност и разнася тайни съобщения между водачите ѝ. Свещеникът трепна, когато вратата на църквата се отвори.

– Братко Ателстан! Братко Ателстан?

Свещеникът се усмихна. Бенедикта. Може би тя щеше да сподели вечерята му. Можеше да побъбрят за събитията в енорията – нещо, което би го разсеяло. Той остави Бонавентура, изправи се и се усмихна по-широко, за да скрие разочарованието си. До Бенедикта стоеше висок мъж. Чертите му се различаваха ясно на светлината от факлите. Лицето му беше опалено от слънцето, гарвановочерната му коса беше прибрана на тила. Носеше дълга черна дреха, която стигаше до покритите му със сняг ботуши. Ателстан мина през кораба, за да го посрещне. Помисли си, че мъжът е изключително красив