Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Милорд коронер?

– Да, брат Ателстан.

– Трябва да направим някакво заключение за смъртта на сър Ралф.

Кранстън шумно изпръхтя.

– Какво можем да кажем?

– Първо, ще се съгласиш, че сър Ралф не е бил убит, защото е бил комендант на Тауър. Искам да кажа, от селяни, които подготвят държавна измяна и бунт.

– Съгласен съм, братко, но убиецът може да е дошъл отвън. Може да е бил професионалист. Има много бивши войници в града, които срещу подходящо заплащане биха прерязали и гърлата на майките си.

Ателстан прокара пръст по ръба на чашата за вино.

– Бих искал да вярвам в това, сър Джон, но не ми се струва много вероятно – той сви рамене. – Но заради спора ще приемем, че убиецът е минал през замръзналия ров, изкатерил се е по северния бастион и е прерязал тихомълком гърлото на сър Ралф.

– Възможно е и е било сторено, добри ми свещенико.

– Разбира се – продължи Ателстан, – убиецът може да е бил някой в Тауър, който е знаел къде спи сър Ралф и е използвал замръзването на водата в крепостния ров, за да стигне до стъпалата на северния бастион. Убиецът или го е направил сам, или е платил на някого.

Кранстън отпи голяма глътка от чашата.

– Да съберем две и две – каза той, пукайки леко с кокалчетата на пръстите си. – Да предположим, че замислилият убийството и извършителят са едно и също лице. Практически всички, които разпитахме, включително мистрес Филипа, която, макар да е пълничка, е доста пъргава, млада и гъвкава, може да са изкачили онази кула.

– Но всички имаха обяснение къде са били.

Кранстън кимна.

– Така е. И само дяволът би могъл да докаже, че някой от тях е лъжец. Освен това, забеляза ли, че всеки освен капелана разполага с човек, който да потвърди разказа му? Това означава – заключи Кранстън, – че може би търсим двама убийци, а не един: двамата хоспиталиери, сър Фулк и Растани, Филипа и младият ѝ любим, Колбрук и някой от пазачите.

Ателстан се загледа лениво в един от бутовете, който се полюшваше на кука, забита в гредите на тавана.

– Всъщност не знаем нищо – заключи доминиканецът. – Нямаме представа кой е убиецът и как той или тя е стигнал до сър Ралф, макар да намерихме токата на сър Фулк.

– Но той твърди, че е минал през рова тази сутрин, преди да пристигнем.

– Вярвам му – отвърна Ателстан. – Но каза, че я е загубил вчера.

– Какво искаш да кажеш?

– Или я е загубил, когато се е промъквал през рова, за да убие сър Ралф, или някой друг я е сложил там. Вярвам, че е второто. Признанието на сър Фулк, че е ходил там, го спаси от подозрение. Ако беше отрекъл, а после бяхме разбрали, че е бил при рова, щеше да е нещо друго.

– Откъде да знаем, че е искрен? – излая Кранстън. – Забеляза ли страничната порта, през която минахме, за да стигнем до рова? Никой преди нас не я беше използвал от години. Сър Фулк може да лъже.

– Или да е използвал друга порта.

– Интересна мисъл, братко, но да погледнем мотивите.

Ателстан разпери ръце.

– Има толкова мотиви, колкото са хората в Тауър, сър Джон. Бил ли е сър Фулк алчен? Бил ли е капеланът ядосан, че го обвиняват в кражба? Искал ли е Колбрук поста на сър Ралф? Смятали ли са Филипа и любимият ѝ сър Ралф за пречка за женитбата им или по пътя към наследството на мистрес Филипа?

– С което стигаме – заяви Кранстън – до двамата хоспиталиери. Знаем, че не казват истината. По един или друг начин парчето пергамент и сусаменият сладкиш са тясно свързани с убийството, и те трябва да знаят нещо и за двете. На бележката, от която сър Ралф е разбрал, че го очаква смърт, има изображение на тримачтов кораб, сусаменият сладкиш е знак на асасините. Следователно смъртта на сър Ралф трябва да е свързана с някаква загадка в миналото, от дните, когато е воювал отвъд морето.

Ателстан сложи чашата си на масата. Отвори уста, после пак я затвори.

– Какво има, братко?

– Можем да стигнем само до едно заключение, мастър коронер – сър Ралф може би не е единственият в Тауър, над когото е надвиснала сянката на смъртта.

Останаха още малко в кръчмата. Ателстан очакваше Кранстън да яхне коня си и да се върне в Чийпсайд, но коронерът поклати глава.

– Искам да се върна в проклетото ви гробище – изсумтя той. – Имаш нужда от остър ум, който да разгадае мистерията там.

– Но лейди Мод ще те чака!

– Да чака!

– Сър Джон, кажи ми, случило ли се е нещо?

Кранстън се намръщи и отмести поглед.

– Заради Матю ли е? – попита меко Ателстан. – Заради годишнината от смъртта му?