Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Кранстън видя как двамата рицари се напрегнаха и за първи път проявиха лека нервност, особено Фицормонд.

– Тези асасини – продължи Ателстан – винаги предупреждават жертвата си. Не оставят рисунки, а плосък сусамов сладкиш в знак, че скоро човекът ще бъде сполетян от насилствена смърт – Ателстан стана и се протегна, за да раздвижи схванатите си крака. – Питам се защо тази тайна секта, която процъфтява в Средното море, ще извършва убийство в студените и мрачни стаи на лондонския Тауър.

– Обвиняваш ли ни? – извика Моубри. – Ако е така, кажи го направо!

– Никого не обвинявам, просто отбелязвам странни съвпадения.

– Растани е от Палестина! – изкрещя отново Моубри. Сър Ралф започна да се държи настрана от тъй наречения си верен слуга.

– Защо казваш "тъй наречения"? – попита бързо Кранстън.

– Защото не вярвам, че Растани искрено е приел нашата вяра. Тези хора са злопаметни и могат да чакат с години, за да си разчистят сметките.

– Но Растани не е бил в Тауър.

– Може да се е промъкнал обратно.

– Не, не, не! – Ателстан седна и поклати глава. – Смъртта на сър Ралф е свързана с нещо по-сложно. С него ли служихте?

– Да. Халифът на Кайро ни нае да потушим бунтовете в Александрия.

– А след това?

– Сър Ралф се прибра. Ние останахме още малко, преди да се върнем у дома си в Кларкънуел.

– Връщали ли сте се отново отвъд морето? – попита Кранстън.

Моубри поклати глава.

– Не, Фицормонд не е съвсем прав. Когато служехме със сър Ралф, не бяхме хоспиталиери. Встъпихме в ордена, след като се разделихме с него. Орденът ни върна в Англия. Аз живея в Кларкънуел, а Фицормонд в дома на ордена в Риво, близо до Йорк.

Ателстан погледна затворените, изопнати лица на рицарите.

– Извинете – каза той тихо, – не искам да ви наричам лъжци, но тук има голяма загадка и вие сте част от нея – той се приведе напред и внезапно отметна наметката на Моубри. – Носиш ризница? Ти също, сър Брайън. Защо? И вие ли се боите от камата на асасина? Добре ли спите нощем? Какви тайни сте споделяли със сър Ралф?

– В името на кръста! – Сър Брайън внезапно скочи. – Чух достатъчно. Казахме ви, каквото можем. Спрете дотук!

Двамата хоспиталиери излязоха бързо от стаята.

– Хубава каша, а, братко? С какво си имаме работа? Подло среднощно убийство или държавна измяна?

– Не знам – Ателстан запуши рога с мастило и прибра пособията за писане. – Но имаме токата, която намерихме в замръзналия ров и аз знам чия е.

– Да му се не види! – извика Кранстън. – За свещеник си наблюдателен, Ателстан.

– За свещеник съм много бърз, милорд коронер, какъвто щяхте да бъдете и вие, ако пиехте по-малко кларет.

– Пия, за да удавя мъката си.

Кранстън извърна очи. Какво ли правеше Мод сега, тревожеше се той. Какво криеше? Защо просто не му кажеше, вместо да му хвърля тези дълги и тъжни погледи? Кранстън погледна към малката статуетка в една ниша – Мадоната с Младенеца. Коронерът тайно мразеше Коледа. Тя винаги му напомняше за малкия Матю, отнет им от чумата, но не преди да беше показал на сър Джон възторга, с който всяко дете посреща Коледа. Дали Мод също се измъчваше от своите спомени?

– Сър Джон!

Кранстън примигна, за да скрие сълзите си и се усмихна на Ателстан.

– Имам нужда да се подкрепя, братко.

Ателстан видя болката, изписала се по лицето на приятеля му, и отклони поглед.

– След малко, сър Джон. Нека първо поговорим със сър Фулк. Искам да претърся спалнята на сър Ралф тук, в Бялата кула.

Кранстън кимна и тръгна тежко, докато Ателстан събираше принадлежностите си. Доминиканецът поседя за миг, възхищавайки се на красотата на параклиса "Сейнт Джон", сравнявайки го с мрачната "Сейнт Ерконуолд". Спомни си за Бенедикта. Колко красива изглеждаше на ранната утринна служба. Питаше се дали Хъдъл ще я използва за модел в картината, изобразяваща посещението на Дева Мария при света Елисавета, която планираше за едно от крилата. Какво ли щеше да прави тя на Коледа, чудеше се Ателстан? Беше споменала, че има брат в Колчестър. Може би щеше да остане в Съдърк и да се съгласи да се поразходят заедно или поне да споделят чаша вино и да побъбрят за миналото. Коледа можеше да бъде много самотна... Ателстан съзря едно разпятие и внезапно си спомни за ужасните дела, които се извършваха в гробището на "Сейнт Ерконуолд". Трябваше да стигне до дъното на тази работа. Кой би могъл да върши това и защо?

– Брат Ателстан! Брат Ателстан! – Кранстън стоеше и го гледаше дяволито. – Пиеш твърде много кларет, отче – заяви коронерът шеговито. – Хайде, трябва да отидем в стаята на покойния комендант на крепостта. Колбрук и сър Фулк идват насам.