Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

Момичето отклони поглед. То извади ръка изпод наметката си и хвърли пожълтяло парче пергамент на масата.

– Това промени живота на баща ми – каза тя със заекване. – Макар че един Бог знае защо!

Ателстан взе пергамента и хвърли бърз поглед към хората около него. Забеляза, че хоспиталиерите внезапно се напрегнаха. Капеланът се подсмиваше тайничко. Добре, помисли си той. Сега загадката ще се разкрие.

Пергаментът беше мазен и с петна от пръсти, квадратно парче със страна 15 сантиметра. В средата му беше нарисуван грубо тримачтов кораб, а във всеки ъгъл имаше голям черен кръст.

– Това ли е всичко? – попита Ателстан, връщайки пергамента.

Момичето се напрегна. Долната му устна затрепери, сълзи напълниха очите му.

– Имало е още нещо – продължи Ателстан. – Нали?

Филипа кимна. Джефри хвана ръката ѝ и започна да я гали нежно, сякаш беше дете.

– Имаше малък сусамен сладкиш.

– Какво? – излая Кранстън.

– Сусамен сладкиш, не много по-голям от бисквита, мръсножълт на цвят.

– Какво стана с него? – попита Кранстън.

– Видях татко да върви покрай парапета на една от стените. Изглеждаше много разтревожен. Замахна и го хвърли в рова. След това се промени, изолира се от всички и настоя да се премести в кулата на северния бастион.

– Вярно ли е? – попита Кранстън останалите.

– Разбира се! – отсече капеланът. – Мистрес Филипа не е лъжкиня.

– Тогава, отче – каза Кранстън с копринен глас, – кажете ми, сподели ли сър Ралф тези тайни с вас? – той вдигна тлъстата си ръка. – Наясно съм с тайната на изповедта. Питам само, довери ли ви се?

– Едва ли – изкикоти се Колбрук. – Сър Ралф имаше към капелана въпроси за складовете и изчезналите провизии.

Капеланът се обърна към него, оголил зъби като разгневено куче.

– Внимавай какво говориш, помощнико! – каза той остро. – Да, изчезнаха някои неща, но това не значи, че аз съм крадецът. И други – натърти той – имат достъп до кулата Уордроуб 10 10 Кулата, строена около 1190 г., е служела за склад, известно време там се е намирала и канцеларията на коменданта на Тауър. – Б. Р. .

– Какво искаш да кажеш? – извика Колбрук.

– Млъквайте! – нареди Кранстън. – Не сме тук заради складовете, а заради човешки живот. Заклевам всички във верността ви към краля – защото може да става дума за предателство – кажете ми, довери ли се сър Ралф на някого от вас? Знае ли някой какво означава този пергамент?

Хорово "не" отговори на въпросите на коронера, но Ателстан забеляза, че хоспиталиерите извърнаха поглед.

– Надявам се, че казвате истината – отбеляза язвително Кранстън. – Сър Ралф може да е бил убит от селски водачи, планиращи бунт. Баща ти, мистрес Филипа, беше добре приет в двора и верен поддръжник на короната.

Ателстан се намеси, опитвайки се да успокои положението.

– Мистрес Филипа, разкажи ми за баща си.

Момичето сплете нервно пръсти и впи поглед в пода.

– Винаги е воювал – започна тя. – В Прусия срещу ливонците, в Каспийско море, а после отпътува за отвъдморските земи – Египет, Палестина и Кипър – тя примигна и посочи с глава хоспиталиерите. – Те могат да ви кажат повече за това от мен – пое си дълбоко дъх. – Преди петнайсет години се сражава в Египет, в армията на халифа, и се върна богат и покрит със слава. Аз бях на три години. Майка ми умря след година и ние отидохме да живеем в дома на Джон Гонт. Баща ми беше сред най-важните хора в свитата му, а преди четири години беше назначен за комендант на Тауър.

Ателстан се усмихна разбиращо. Познаваше хората от типа на сър Ралф: професионални войници, наемници, които тръгват на кръстоносен поход заради вярата, но не биха се отказали да служат и в армиите на неверниците. Той огледа групата. Изглеждаха тихи и спокойни, но нещо не беше наред. Криеха взаимна омраза и съперничества зад пресиленото си желание да отговарят на въпросите му.

– Предполагам – сухо каза той, – че вече сте прегледали документите на сър Ралф.

Погледна сър Фулк, който кимна.

– Разбира се, че прегледах документите на брат ми – сметките по къщата, бележките, писмата му. Не намерих нищо необичайно. Все пак аз съм – добави той, оглеждайки се, сякаш очакваше възражение – изпълнител на завещанието му.

– Разбира се, разбира се – увери го Кранстън.

Ателстан изпъшка вътрешно. Да, помисли си, и ако е имало нещо в негов ущърб, той го е премахнал. Погледна младежа до Филипа.

– Откога се познавате с годеницата ти?